Уигинс се засмя.
Четирите F-111 едновременно завиха, заобиколиха нос Сао Висенте и се насочиха на югоизток към Гибралтар.
Един час по-късно вече се приближаваха към Скалата, която остана от лявата им страна.
— Гибралтар е бил един от древните Херкулесови стълбове — информира пилота си Уигинс. — Другият е планината Хачо на африканския бряг. Това са западните граници на средиземноморските цивилизации.
Как сме с горивото?
Чип му съобщи данните на горивните индикатори и отбеляза:
Ще ни стигне за още около два часа.
Садъруейт погледна часовника на таблото си.
Ще заредим след четирийсет и пет минути.
— Надявам се — отвърна Уигинс и си помисли: „Ако КС — 10 по някаква случайност не ни пресрещне, ще имаме гориво колкото да стигнем до Сицилия. Така няма да можем да участваме в операцията.“ Нямаше да са много далеч от сушата и ако се наложеше, можеха да хвърлят бомбите си в морето, да кацнат на някое летище във Франция или Испания и да обяснят, че са били на учебен полет и горивото им е свършило. Както бе казал щабният офицер — „Не споменавайте думата «Либия» в разговорите си“. Това беше предизвикало страхотен смях.
Трийсет минути по-късно от зареждащите самолети все още нямаше и следа.
— Къде е нашата летяща бензиностанция, по дяволите? — попита Чип.
Садъруейт четеше заповедта за операцията и не отговори.
Уигинс продължи да слуша за кодовия сигнал по радиостанцията, с който КС — 10 щяха да съобщят за приближаването си. След цялото това време във въздуха не искаше да кацне на Сицилия.
Продължиха да летят в мълчание. В кабината бръмчаха електронни уреди и корпусът вибрираше от двата турбореактивни двигателя „Прат Уитни“, които носеха изтребителя в черната нощ.
Накрая по радиостанцията се чу поредица от прещраквания. След още десет минути Уигинс видя самолета на радарния си екран и съобщи на Садъруейт.
Пилотът намали скоростта и напусна формированието. Точно с това според Чип Бил си печелеше заплатата.
След малко гигантският КС — 10 закри небето над тях. Садъруейт имаше пряка връзка с него по канал, който можеше да се използва за близки предавания.
— КС — 10, тук Карма петдесет и седем. Виждам те.
— Прието, Карма петдесет и седем. Идвам.
— Прието!
Операторът на зареждащия самолет внимателно насочи маркуча към резервоара на изтребителя, който се намираше точно зад кабината. След няколко минути окачването завърши и горивото потече към F-111.
Садъруейт държеше руля с дясната си ръка и дросела с лявата, за да поддържа необходимата позиция. Уигинс знаеше, че в този случай трябва да пази мълчание.
Скоро зелената лампичка на танкера изгасна и до нея светна кехлибареножълта, която показа автоматичното прекъсване на връзката.
Садъруейт се върна на определеното си място във формированието. За да потвърди, че това е последното презареждане преди атаката, пилотът на КС — 10 предаде:
— Късмет, момчета. Сритайте им задниците. Бог да ви благослови. До скоро.
— Прието — отвърна Бил и каза на Уигинс: — Късметът и Бог нямат нищо общо с всичко това.
Чип малко се раздразни.
— Не вярваш ли в Господ?
— Естествено. Ти се моли. Аз ще пилотирам.
Садъруейт знаеше, че го е ядосал.
— Хей, приятел, каня те на вечеря в Лондон.
Уигинс се усмихна.
— Аз избирам ресторанта.
— Не, аз. Няма да харчим повече от десет лири.
— Става.
Бил помълча няколко минути, после каза:
— Всичко ще бъде наред. Ако пуснеш бомбите точно над целта, ще прелетя над Арката на Август, за да я видиш.
— Аврелий.
— Добре де, Аврелий.
Уигинс се отпусна назад и затвори очи. Знаеше, че Садъруейт е надхвърлил квотата си от словоизлияния, и реши, че е постигнал малък триумф.
Въпреки свития си стомах, с нетърпение очакваше първата си бойна мисия. Изпитваше известни съмнения в основателността й, затова си напомни, че всичките им цели са чисто военни. Всъщност щабният офицер в Лейкънхийт бе нарекъл Ал Азизия „университет по джихад“, което означаваше лагер за подготовка на терористи. Ала после беше прибавил: „Все пак има вероятност на територията на военната база да се намират и цивилни“.
Уигинс се замисли за това, после го изхвърли от главата си.
14
Асад Халил се бореше с два първични инстинкта — секс и самосъхранение.
Халил нетърпеливо крачеше по плоския покрив.
Баща му го беше нарекъл Асад, „лъв“, и той съзнателно или несъзнателно бе възприел особеностите на могъщия звяр, включително навика му да обикаля в кръг. Асад рязко спря и се вгледа в нощта.
Горещият силен южен вятър габли от огромната Сахара брулеше северна Либия и средиземноморския бряг. Нощното небе изглеждаше мъгливо, но това всъщност се дължеше на носещите се във въздуха песъчинки.