Бил погледна таблото. Наближаваха точката, в която щяха да започнат подготовка за атака. Движеха се с осемстотин и осемдесет километра в час на височина седем хиляди и шестстотин метра. Намираха се на по-малко от триста и двайсет километра от брега и летяха право към Триполи. Чу поредица от прещраквания по радиостанцията, на които отговори по същия начин, и останалите от ескадрилата му започнаха да се спускат.
Садъруейт бе склонен да започне последните проверки незабавно, но знаеше, че още е рано, че е възможно да ги засекат и че не е разумно да влизат в схватка. Трябваше да почака.
Уигинс прочисти гърлото си и кашлицата му прозвуча по интеркома като рев, който сепна и двамата.
— Сто и шейсет километра до сушата — съобщи той.
— Прието.
Погледнаха радарния екран, но откъм Либия не идваше нищо да посрещне. Продължиха само на сто метра над земята. Сто и трийсет километра.
— Добре, да започваме подготовка за атака.
— Готов.
Садъруейт и Уигинс изпълниха проверката. Тъкмо свършваха, като Чип вдигна очи и видя светлините на Триполи.
— Стигнахме.
Бил също погледна, кимна, натисна хидравличния лост за крилете и те се изтеглиха още по-назад, като на ястреб, забелязал плячка на земята.
Уигинс усети, че сърцето му се е разтуптяло, и осъзна, че е ужасно жаден.
Когато изтребителите наближиха брега, Садъруейт отново увеличи скоростта. Височината остана сто метра. Бяха им казали, че наоколо няма радиокули и небостъргачи, за които да се безпокоят. Движеха се с деветстотин двайсет и пет километра в час. Бе 01:50. След няколко минути нарушиха формированието и се насочиха към различните си цели в Триполи и около града…
Чип внимателно се вслушваше в тишината, после чу писукане, което показваше радарно засичане. Мамка му! Той бързо погледна екрана и колкото можа по-спокойно каза:
— Откриха ни.
Садъруейт кимна.
— Предполагам, че са будни.
— С удоволствие бих изритал онзи щабен офицер в ташаците.
— Проблемът не е в него, нито в ракетите.
— Да… — Изтребителят летеше прекалено ниско и бързо, за да бъде улучен с ракети, но затова пък се намираше точно в смъртоносния обсег на зенитните оръдия.
Уигинс видя на радарния екран двете ракети. Надяваше се, че тези съветски боклуци наистина няма да ги настигнат. Няколко секунди по-късно ги забеляза откъм дясната им страна. Издигаха се нагоре към нощното небе, оставяйки след себе си червено-оранжеви огнени следи.
Загуба на скъпо ракетно гориво — сухо отбеляза Садъруейт.
Беше ред на Чип да не отговори. Всъщност той за пръв път бе немял. За разлика от него, Бил се разбъбри за очертанията на брега за Триполи и други маловажни неща. На Уигинс му се искаше каже да млъкне.
Стигнаха до брега и под тях се простря либийската столица. Садъруейт забеляза, че въпреки въздушната атака уличните лампи продължават да светят.
— Идиоти. — Той зърна арката на Марк Аврелий и каза на Чип: — Ето я твоята арка. На югозапад.
Но Уигинс беше изгубил интерес към историята и се съсредоточаваше върху настоящето.
— Завий.
Садъруейт се отдели от формированието и се насочи към Ал Азизия.
— Как му викаха на това място?
— Кое?
— Това, на което отиваме.
Докато разкъсваше вниманието си между таблото, радара и гледката навън, Уигинс усети, че тилът му е мокър от пот.
— Мамка му! Ал Азизия!
— Да бе — отвърна Бил. — Утре ще го наричат „развалини“. — И се засмя.
Чип също се усмихна, въпреки че умираше от страх. Противосамолетни трасиращи снаряди профучаваха прекалено близо до изтребителя. Не можеше да повярва, че наистина стрелят по него. Но беше вълнуващо.
— Право към Ал Азизия — каза Садъруейт. — Приготви се.
— Готов съм. Мамка ти, Муамар.
16
— Асад.
Сърцето на Халил почти спря да бие.
— Сама ли си? — тихо попита той.
— Разбира се. — Бахира се приближи и го видя коленичил на молитвеното килимче.
— Наведи се — дрезгаво прошепна момчето. Тя приклекна под равнището на парапета и застана на колене до него.
— Всичко наред ли е?
— Да. Но ти закъсня.
— Трябваше да заобиколя охраната. Великият вожд…
— Да, знам. — Асад Халил погледна Бахира под лунната светлина.
Носеше широка бяла роба, обичайната вечерна дреха за млада жена. И естествено, фередже. Бе три години по-голяма от него, възраст, която повечето либийки се женеха или сгодяваха. Но баща й беше охвърлил много кандидати, а най-непримиримите бяха изгонени от Триполи. Ако неговият баща бе жив, семействата им щяха да се съгласят с брака между Асад и Бахира. Но макар и герой и мъченик, Карим Халил беше мъртъв и децата му нямаха никакво положение в обществото.