— Търсене… — измърмори той, — добър образ… ето го… насочвам — попадение! Едно, две, три, четири. Красота.
Не можеха да чуят избухването на бомбите в лагера Ал Азизия но и двамата си представиха грохота и блясъка от експлозиите.
— Чао, господин арабино — каза Чип.
Асад не можеше да направи нищо друго, освен да гледа самолета, който се носеше към него и бълваше огън от опашката си.
Внезапно машината се издигна нагоре в нощното небе и ревът й заглуши всичко, освен писъка на Бахира Надир.
Самолетът изчезна и тътенът му заглъхна, но момичето продължаваше ли, продължаваше да крещи.
— Млъквай! — извика Халил, погледна надолу към улицата и видя, че двама войници зяпат към тях. Бързо се наведе под парапета. Бахира плачеше.
Докато Асад обмисляше следващия си ход, покривът под краката му се разтърси и го просна по очи. Наблизо се разнесе мощна експлозия. Последва втора, трета и четвърта. Той запуши уши с длани. Земята се тресеше, въздушното налягане се промени. Тъпанчетата му изпукаха и момчето отвори уста в безмълвен вик. Връхлетя го гореща вълна, небето стана кървавочервено, отгоре се посипаха камъни и пръст. „Аллах, бъди милостив. Пощади ме…“ Светът около него се разпадаше. В дробовете му не влизаше въздух. Задушаваше се. Всичко му се струваше странно тихо: после осъзна, че е оглушал. Беше се подмокрил.
Малко по малко слухът му се възвърна и той чу, че Бахира все така крещи от ужас. А после се изправи, втурна се към парапета и започна да вика към двора долу.
— Млъкни! — Халил изтича при нея и я грабна за ръката, ала Бахира се отскубна и започна да обикаля покрива, като надаваше отчаяни писъци.
В източния край на лагера избухнаха още четири експлозии.
На съседния покрив Асад забеляза мъже, които монтираха зенитна картечница. Момичето също ги видя, протегна ръце към тях и завика:
— Помощ! Помощ!
Те я чуха, но не й обърнаха внимание.
— Помогнете ми! Помощ!
Халил я хвана изотзад и я събори на бетонния покрив.
— Спри!
Бахира се съпротивляваше и силата й го удиви. Тя продължаваше да вика, освободи се от хватката му и го одра по бузите и шията.
Картечницата на съседния покрив внезапно откри огън и тракането се сля с воя на сирената и далечните взривове. В небето полетяха червени трасиращи куршуми. Момичето отново закрещя.
Асад запуши устата й с длан, но тя го ухапа и заби коляно в счабините му.
Беше изпаднала в истерия и той не знаеше как да я успокои.
Но имаше начин.
Халил я хвана за гърлото и започна да стиска.
Изтребителят се понесе на юг над пустинята, после Садъруейт рязко зави надясно и направи завой на сто и петдесет градуса, за да се насочат обратно към брега на сто километра западно от Триполи.
— Чудесен полет, капитане — каза Уигинс.
— Внимавай за либийски самолети, Чип — отвърна Бил.
Уигинс настрои радарния екран.
— Небето е чисто. Пилотите на Кадафи сигурно са се попикали от страх.
— Да се надяваме. — Не носеха ракети въздух-въздух, а идиотите, които бяха конструирали F-111, дори не бяха монтирали на борда обикновена картечница, така че единствената им защита бяха скоростта и маневреността. — Да се надяваме — повтори той и прати радиосигнал, показващ, че екипажът на Карма 57 е сред живите.
После мълчаливо зачакаха сигналите на другите. Накрая започнаха да ги получават: Прошка 22, пилотиран от Тери Уейклиф с оръжейник Бил Хамбрехт, Прошка 61, пилотиран от Боб Калъм с оръжейник Стив Кокс, Елтън 38, пилотиран от Пол Грей с оръжейник Джим Маккой.
Всички бяха оцелели.
Надявам се, че и останалите са успели — каза Уигинс.
Садъруейт кимна. До този момент операцията вървеше точно по плана и това го караше да се чувства добре. Обичаше всичко да става според очакванията. Освен ракетите и зенитните оръдия, които не бяха засегнали нито него, нито колегите му, това спокойно можеше да е учебен полет над пустинята Мохаве. Садъруейт вписа нещо в бордовия дневник.
Проста работа.
По-проста здраве му кажи — съгласи се Уигинс.
Халил продължаваше да стиска и това най-после я накара да замълчи. Бахира го погледна с изцъклени очи, после започна да се мята. Асад усили натиска и момичето изпадна в гърчове. Накрая се отпусна. Той не я пусна и се вгледа в широко отворените й, немигащи очи.
Преброи до шестдесет и отдръпна ръце от шията й. Сравнително лесно се беше справил със сегашния и с всички бъдещи проблеми.
Изправи се, сложи Корана на молитвеното килимче, нави го и го завърза, прехвърли го през рамо, спусна се по стълбището и излезе на улицата.
Лагерът тънеше в мрак. Той се запъти към дома си. С всяка следваща крачка, отдалечаваща го от склада, на чийто покрив лежеше Бахира, все повече се освобождаваше от всякаква връзка с мъртвото момиче.