— От друга страна, палестинските и ислямистските групировки са потенциално опасни за националната сигурност.
— Хич даже не са „потенциални“ — отвърнах аз. — Световният търговски център.
Кейт не отговори.
Вече бях открил, че в АСЧ тези три думи оказват същото въздействие като: Спомни си „Пърл Харбър“. Разузнавателната общност беше спипана по бели гащи, но накрая бе разкрила престъпниците, така че резултатът беше едно на едно.
— Цялата страна е в ужас от биологична, ядрена или химична атака на терористи от Средния изток — продължи тя. — Сам си се убедил на Плъм Айланд. Нали така?
— Точно така.
— Е? Всичко останало в АСЧ е трета глуха. Сериозната работа е при нас, а ти ми изглеждаш сериозен човек. — Кейт се усмихна.
Отвърнах на усмивката й и попитах:
— Това какво те засяга?
— Харесваш ми.
Повдигнах вежди.
— Падам си по нюйоркски неандерталци.
— Нямам думи.
Помисли си.
Непременно. — Погледнах монитора до бара и видях, че самолетът, който чакахме, полет 175 на „Трансконтинентал“ от Париж, вече е в страната и се движи по разписание. — Според теб колко време ще отнеме това?
— Може би два-три часа. Един час за писмен отчет тук, после обратно на Федерал Плаза с нашия изменник. След това ще видим.
— Какво ще видим?
— Бързаш ли за някъде?
— Нещо такова.
— Много ми е мъчно, че националната сигурност пречи на обществения ти живот.
Нямах какво дай отговоря, затова казах:
— Аз съм голям почитател на националната сигурност. До шест часа съм твой.
— Можеш да си тръгнеш когато поискаш. — Кейт взе чая си и се върна при нашите колеги.
Останах сам с кафето си и обмислих предложението да се разкарам. Все едно че стоиш в подвижен пясък и зяпаш как покрива обувките ти, любопитен да видиш кога ще стигне до чорапите ти, като знаеш, че всеки момент можеш да се махнеш. За съжаление, когато отново погледнах надолу, открих, че вече съм затънал до коленете.
2
Сам Уолтърс се наведе напред на стола си, нагласи слушалките и впери очи в еднометровия зелен радарен екран. Навън бе прекрасен априлски следобед, но това нямаше значение в сумрачната стая без прозорци в нюйоркския Център за контрол на въздушния трафик в Излип, Лонг Айланд, на осемдесет километра от летище „Кенеди“.
Боб Ешинг, началник-смяна, се приближи до него и попита:
— Проблем ли има?
— Изгубихме връзка с полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ от Париж, Боб.
— Кога?
— Никой не го е чувал, откакто е напуснал северноатлантическия коридор край Гандър. — Уолтърс си погледна часовника. — От около два часа.
— Други признаци за проблем?
— Не. Всъщност… — Той вдигна очи към екрана. — Зави на югозапад към Сарди и продължи по установения маршрут.
— След няколко минути ще се обадят и ще питат защо не сме им отговаряли — каза Ешинг.
Уолтърс кимна. Контролната кула често губеше връзка със самолетите. Имаше дни, в които се случваше по два-три пъти. Скоро пилотът отвръщаше: „Хопа, извинявам се…“ — и обясняваше, че били намалили звука или приемали на друга честота. Понякога истината не беше толкова невинна, например когато заспиваха всички членове на екипажа, макар че никога не си го признаваха.
— Може пилотите да са гушнали по някоя стюардеса — каза Ешинг.
Уолтърс се усмихна.
— Най-находчивото обяснение, което съм чувал, беше, че пилотът оставил таблата си с обяда между двете седалки и тя се плъзнала към бутона за изключване на връзката.
Ешинг се засмя.
— Елементарно обяснение за сложен проблем.
— Да. — Уолтърс отново погледна екрана. — Иначе всичко е наред.
Големият проблем се появяваше, когато самолетът изчезнеше от радара. Уолтърс бе дежурен онази нощ през март 1998 — а, когато самолетът на президента изчезна и докато отново се появи след двайсет и четири безкрайни секунди, всички в пълната с диспечери зала бяха затаили дъх. И през нощта на 17 юли 1996 — а, когато самолетът на „Транс Уърлд Еърлайнс“ изчезна завинаги… Уолтърс никога нямаше да забрави този момент. „Но сега — каза си той — просто нямаме връзка…“ И все пак нещо не преставаше да го гложди. Два часа бяха прекалено много време.
Сам Уолтърс натисна няколко бутона и заговори по интеркома:
— Сектор деветнайсет, тук двайсет и трети. Полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ се насочва към теб и още нямаме връзка. Ще ти го предам след около четири минути. Просто исках да те предупредя.
Той изслуша отговора, после каза:
— Да… тоя тип е пълен идиот. От два часа по цялото атлантическо крайбрежие го викат на всички честоти, само дето не са пуснали димни сигнали. — Диспечерът се засмя. — Когато се приземи, ще му се отвори толкова писане, че Шекспир ряпа да яде. Добре. До скоро.