Вятърът брулеше лагера и носеше пясък и прах. Нощта бе захладняла, след залеза на луната цареше пълен мрак. Никога не се беше чувствал толкова сам, толкова уплашен, толкова безпомощен. „Моля те, аллах, помогни ми да разбера…“ Той легна по очи на черния път с лице към Мека и започна да се моли. Искаше поличба, напътствие, мъчеше се да проясни мислите си.
Не се съмняваше кой е донесъл цялото това опустошение. Месеци наред се бяха разпространявали слухове, че безумецът Рейгън ще ги атакува. Спомни се шепота на майка си: „Бедното ми семейство… трябва да бъде отмъстено“. Да, точно така бе казала или поне беше искала да каже.
Внезапно го осени, че е избран да отмъсти не само за семейството, но и за своя народ, за своята религия и за великия вожд. Той щеше да е оръдие на аллах. Той, Асад Халил, нямаше нищо за губене, нямаше за какво да живее, освен за да поведе джихада и да го пренесе на вражеския бряг.
Мислите на шестнайсетгодишния Асад Халил се съсредоточиха върху възмездието. Щеше да отиде в Америка и да пререже гърлата на всички, които бяха участвали в тази коварна атака. Око за око, зъб за зъб. Това бе арабската кръвна вражда, по-древна от Корана и джихада, също толкова древна, колкото и пустинния вятър.
— Заклевам се в аллах, че ще отмъстя за тази нощ — промълви той.
— Всички цели ли са улучени? — попита оръжейника си лейтенант Бил Садъруейт.
— Е, може и да съм пропуснал някои — отвърна Чип Уигинс. — Все пак улучих нещо. Няколко по-малки сгради…
— Добре. Стига да не си разрушил Арката на Марио.
— На Марк.
— Няма значение. Дължиш ми една вечеря, Чип.
— Не, ти ми дължиш вечеря.
— Щом не си улучил всичко, ти черпиш.
— Добре, ще те черпя, ако прелетиш над арката на Марк Аврелий.
— Вече прелетях над нея. Ще я видиш пак, когато дойдеш тук като турист.
Чип Уигинс нямаше намерение да се връща в Либия, освен с изтребител.
Летяха над пустинята и изведнъж под тях се появи брегът. Вече можеха да се свързват по радиостанцията и Бил съобщи:
— Морето. — Насочиха се към мястото на срещата с останалите самолети от ескадрилата.
— Известно време няма да имаме проблеми с Муамар — отбеляза Уигинс. — Може би никога повече.
Садъруейт сви рамене. Беше му ясно, че тези въздушни удари имат и друга цел, освен да проверят качествата му на пилот. Той разбираше, че след операцията ще се появят политически и дипломатически усложнения. Ала повече го интересуваха раздумките в съблекалнята в Лейкънхийт. С нетърпение очакваше анализа на акцията. Разсеяно си помисли за четирите деветстотинкилограмови лазерни бомби, които бяха пуснали. Надяваше се, че всички на земята са имали достатъчно време да се скрият в бомбоубежищата Наистина не искаше да причини зло на никого.
— На сутринта — каза Уигинс — либийското радио ще съобщи, че сме разрушили шест болници, седем сиропиталища и десет джамии.
Садъруейт не отговори.
— И че сме убили две хиляди цивилни — само жени и деца.
— Как сме с горивото?
— Имаме за около два часа.
— Добре. Забавлява ли се?
— Да. До Ал Азизия.
— Не би искал да бомбардираш беззащитна цел, нали?
Чип се засмя.
— Хей, вече сме ветерани.
— Така е.
Уигинс замълча за малко, после рече:
— Чудя се дали ще се опитат да ни отмъстят. Искам да кажа, те ни прецакват, ние ги прецакваме, после пак те, ние… къде е краят на всичко това?
ТРЕТА КНИГА
Америка, 15 април. В наше време
Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска — другар единствен;
по нея няма други украшения, освен резки по хладната стомана.
18
Асад Халил, неотдавна пристигнал от Париж и единствен оцелял от Боинг 747 на „Трансконтинентал“, удобно седеше на задната седалка на едно нюйоркско такси и гледаше през десния прозорец към високите сгради, издигащи се покрай магистралата. Много от автомобилите в Америка бяха по-големи от тези в Европа и Либия. Времето беше приятно, но също като в Европа, бе прекалено влажно за човек, свикнал със сухия климат на Северна Африка. Имаше много зеленина. Коранът обещаваше рай с дървета, потоци, вечна сянка, плодове, вино и жени. Странно, помисли си той, земите на неверниците като че ли напомняха рая. Но тази прилика беше само повърхностна. А може би Европа и Америка наистина бяха обещаният от Корана рай, който очакваше възцаряването на исляма.
Асад Халил насочи вниманието си към шофьора, Джамал Джабар, негов сънародник, чиято снимка и име се виждаха на закачения на таблото лиценз.