В Ню Йорк имаше достатъчно шофьори мюсюлмани и мнозина от тях можеха да бъдат убедени да направят малка услуга, макар че не бяха борци за свобода. Офицерът от разузнаването в Триполи, когото познаваше като Малик — „Царя“ или „Господаря“, — усмихнато му беше казал: „Много шофьори имат роднини в Либия“.
— Какъв е този път? — попита Халил.
— Казва се „Околовръстна магистрала“ — отвърна на арабски с либийски акцент Джамал Джабар. — В момента се намираме в Бруклин. Тук живеят повечето от правоверните в Ню Йорк.
— Зная. Защо си тук? Джабар бе готов за този въпрос.
— Само за да спечеля пари в тая проклета земя. След половин година ще се върна при семейството си в Либия.
Асад знаеше, че това не е вярно — не защото смяташе, че шофьорът лъже, а защото щеше да е мъртъв след един час.
Той погледна наляво към океана, после към високите жилищни сгради от другата страна на пътя и накрая към далечния манхатънски хоризонт напред. Беше прекарал достатъчно време в Европа, за да не се впечатли от гледката. Земите на неверниците бяха многолюдни и благоденстващи, но хората се бяха извърнали от своя Бог и бяха слаби. Хора, които не вярваха в нищо друго, освен в това да са напълнят търбусите и портфейлите, не можеха да се сравняват с ислямските борци.
— Изповядваш ли вярата тук, Джабар? — попита Халил.
— Да, разбира се. Близо до дома ми има джамия.
— Добре. С това, което правиш днес, ти си осигуряваш място в рая.
Шофьорът не отговори.
Асад се отпусна назад и се замисли за последния час от този важен ден.
С лекота се измъкна от сервизния район на летището и се качи на таксито, но знаеше, че само след десетина-петнайсет минути положението щеше да е съвсем различно. Изненада се на борда на самолета, когато чу как високият мъж с костюма казва: „местопрестъпление“. После мъжът го погледна и му нареди да слезе от спиралното стълбище. Зачуди се как полицаите толкова скоро са разбрали, че е извършено престъпление. Навярно онзи пожарникар беше съобщил нещо по радиостанцията. Ала Халил и неговият съучастник Юсеф Хадад бяха внимавали да не оставят очевидни следи. Всъщност Асад дори си бе направил труда да счупи врата на Хадад, така че ченгетата да не забележат кървавите петна от огнестрелна или прободна рана.
Имаше и други вероятности. Пожарникарят можеше да е забелязал липсващите палци на федералните агенти. Или пък полицаите можеше да са за подозрели нещо след прекъсването на радиовръзката с него. Халил не беше планирал да го убива, но нямаше друг избор, когато мъжът отвори вратата на тоалетната.
Във всеки случай появата на мъжа с костюма рязко бе променила положението и Асад трябваше да действа по-бързо. Той се усмихна при мисълта, че непознатият му бе наредил да слезе от стълбището, каквото беше и неговото намерение. Да напусне самолета се оказа не само лесно — всъщност му заповядаха да го направи.
После не представляваше никакъв проблем да се качи на оставения с включен двигател мотокар. Дори можеше да избира от десетки свободни коли, както му бе казал либийският разузнавач, който имаше приятел в „Трансконтинентал“.
Бяха взели картата на летището от уебсайт в Интернет, а Бутрос, човенът, „предал се“ на американците през февруари, точно бе почил мястото, наречено клуб „Конквистадор“. Хората от либийското разузнаване бяха накарали Халил стотици пъти да репетира пътя от заградената зона до клуба и накрая той можеше да го измине и със завързани очи.
Замисли се за Бутрос, когото беше виждал само веднъж — не за самия него, а за лекотата, с която бе измамил американците в Париж, Ню Йорк и накрая във Вашингтон. Американските разузнавачи не бяха глупави, но бяха арогантни, а арогантността водеше до самоувереност и оттам до нехайство.
— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита той Джабар.
— Естествено. Аз съм от Триполи. Бях момче, когато дойдоха американските самолети, проклети да са!
— Пострадал ли си лично от въздушния удар?
— Убиха чичо ми в Бенгази. И досега скърбя за него.
Халил се удиви колко много либийци са изгубили приятели и роднини в бомбардировката, по време на която бяха загинали по-малко от сто души. Отдавна знаеше, че всички лъжат. Джабар също лъжеше.
Асад рядко споменаваше за собствената си загуба и никога не говореше за това извън Либия. Но тъй като шофьорът скоро нямаше да представлява опасност за него, му каза:
— Цялото ми семейство загина в Ал Азизия.
Джабар не отговори веднага, после каза:
— Съчувствам ви.
— Майка ми, двете ми сестри и двамата ми братя.
Последва ново мълчание.