Малик беше вече стар, близо седемдесетгодишен, ала бе доживял да види много триумфи на исляма над Запада. В деня преди Халил да замине за Париж, той го изпрати с думите: „Ако Бог пожелае, ти ще стигнеш в Америка и враговете на исляма и на нашия велик вожд ще паднат в краката ти. Бог е предопределил задачата и и ще те закриля, докато се върнеш. Но и ти трябва да му помогнеш мъничко, като не забравяш на какво са те учили. Самият аллах ти даде имената на нашите врагове, за да ги убиеш. Нека те води но не допускай да те заслепи омраза. Лъвът не мрази. Лъвът убива всеки, който го заплашва или му е донесъл страдания. И когато е гладен. Твоята душа е гладна от нощта, в която са ти отнели, семейството. Майчината ти кръв те зове, Асад. Зове те невинната кръв на Есам, Кадир, Адара и Лина. И баща ти Карим, с когото бяхме приятели, ще те гледа от рая. Върви, сине, и се върни със слава. Ще те чакам.“
Халил едва не се просълзи известно време мълчаливо седя в таксито, като размишляваше, молеше се и благодареше на аллах за късмета си до този момент. Не се съмняваше, че е в началото на края на дългото си пътуване, започнало от онзи покрив в Ал Азизия на същата тази дата.
Мисълта за покрива му навя неприятни спомени за Бахира и той се опита да ги изхвърли от главата си, но лицето й постоянно се явяваше пред очите му. Бяха открили трупа и две седмици по-късно, вече толкова разложен, че никой не знаеше от какво е умряла. Нямаха представа какво е правила толкова далеч от дома си.
Наивният шестнайсетгодишен Халил се беше страхувал, че ще го свържат с нея, и живееше в постоянен ужас, че ще го обвинят в разврат, богохулство и убийство. Ала хората около него смятаха, че състоянието му се дължи на скръбта от загубата на семейството му. Той наистина скърбеше, но повече се боеше да не го обезглавят. Не се страхуваше от самата смърт, все си повтаряше момчето, а от позорната смърт, която щеше да му попречи да си отмъсти.
Не дойдоха да го убият — дойдоха със съчувствие и уважение. Самият велик вожд присъства на погребението на семейството му, а Асад, от своя страна, присъства на погребението на Хана, осемнайсетмесечната осиновена дъщеря на Кадафи, загинала по време на въздушния удар. Преди това посети в болницата жена му Сафия и двама от синовете му. Поне те се бяха възстановили, слава на аллах. А две седмици по-късно погребаха Бахира, но след толкова много смърт Халил беше претръпнал и не изпитваше нито скръб, нито угризения.
Що се отнасяше до семейството на капитан Хабиб Надир, фактът, че не са загинали при бомбардировката, изпълваше Асад с гняв. Или по-скоро със завист. Всъщност след трагедията те бяха толкова мили към него, че момчето известно време живя при тях. Тъкмо тогава преодоля чувството на вина, че е убил и опозорил дъщеря им. За случилото се на покрива бе виновна единствено тя. Имаше късмет, че я почитаха като мъченица след безсрамното й поведение.
Халил погледна през прозореца и видя огромен сив мост.
— Какво е това? — попита той Джабар.
— Нарича се мостът Верацано — отвърна шофьорът. — По него ще стигнем на Стейтън Айланд, после по друг мост ще отидем в Ню Джърси. Тук има много вода и мостове — прибави той. — През годините беше возил свои сънародници, емигранти, бизнесмени, туристи и други, пристигнали по тайна работа като този човек отзад, Асад Халил. Почти всички се бяха удивлявали на високите сгради, мостовете, магистралите и зеленината. Но този тип не изглеждаше впечатлен, само любопитен. — За пръв път ли сте в Америка?
— Да, и за последен.
Потеглиха по дългия мост.
— Ако погледнете надясно — каза Джабар, — ще видите южен Манхатън. Наричат го „финансовия квартал“. Ще забележите два много високи еднакви небостъргача.
Огромните сгради на южен Манхатън сякаш се издигаха от водата. Халил позна Световния търговски център.
— Може би следващия път — отвърна той.
— Ако Бог пожелае — усмихна се шофьорът.
Всъщност Джамал Джабар смяташе експлозията в единия небостъргач за ужасно злодеяние, но знаеше пред кого как да говори. Мъжът отзад го притесняваше, макар че нямаше представа защо. Навярно заради очите му. Прекалено шаваха. А и приказваше само от време на време, после потъваше в мълчание. Разговорите между двама араби обикновено бяха дълги и приятелски. В това отношение Асад Халил повече приличаше на християнин или евреин.
Когато приближиха до будките за таксата, Джабар намали скоростта и каза на пътника си:
— Това не е полицейски или митнически пост. Просто трябва да платя за това, че съм използвал моста.
Халил се засмя.
— Зная. Живял съм в Европа. Да не ме мислиш за неграмотен номад?