Джабар мина моста, отби от магистралата и продължи по улица, застроена с къщи, които се сториха бедняшки дори на Халил.
Какво е това място? — попита той.
Казва се Пърт Амбой.
— Още колко остава?
— Десет минути.
— И никой няма да обърне внимание на автомобила в този щат, така ли?
— Не. Преминаването между отделните щати е свободно. Някой може да ни забележи само ако прекалено се отдалеча от Ню Йорк.
Пътуването с такси на големи разстояния е скъпо. — Но разбира се — прибави шофьорът, — вие няма нужда да обръщате внимание на таксиметровия апарат. Включил съм го, защото законът ме задължава. — Тук има много закони и закончета.
— Да, и човек трябва да спазва малките, за да може по-лесно да нарушава важните.
Двамата се засмяха.
Халил извади портфейла от вътрешния джоб на тъмносивото сако, което му беше дал Джамал Джабар. Провери паспорта си. На снимката носеше очила и имаше къси мустаци. Това го смущаваше. В Триполи, където го бяха снимали, му казаха: „Юсеф Хадад ще ти даде фалшиви мустаци и очила. Маскировката е задължителна, но ако полицията те претърси, ще проверят мустаците и ще открият, че са фалшиви.“
Асад докосна мустаците си и ги подръпна. Бяха добре залепени, но да, лесно можеше да се разбере, че не са истински. Във всеки случай, нямаше намерение да допусне никой полицай достатъчно близо, за да ги провери.
Носеше очилата в джоба си. Имаше нормално зрение, но тези бяха бифокални, така че можеше да вижда с тях и в същото време щяха да минат за очила за четене.
Отново погледна паспорта. Сега се казваше Хефни Бадр и бе египтянин. Ако го разпиташе работещ в полицията американски арабин, либийският му акцент щеше да мине за египетски. Беше прекарал няколко месеца в тази страна и можеше да убеди дори американски египтянин, че е негов сънародник.
В паспорта се посочваше, че е мюсюлманин, учител по професия, живеещ в Ел Миния, град на Нил, за който бяха чували малцина западняци и дори египтяни. Асад бе живял там един месец, за да затвърди легендата си — фалшивия си живот.
Халил прерови портфейла и откри петстотин долара, не прекалено много, за да привлече внимание, но напълно достатъчно за нуждите му. Имаше и египетски пари, египетска лична карта, египетска кредитна карта на името на Бакр, както и карта на „Американ Експрес“.
Във вътрешния си джоб намери и международна шофьорска книжка със снимка, подобна на онази в паспорта.
Джабар го погледна в огледалото.
— Всичко наред ли е, господине?
— Надявам се, че няма да се наложи да открия нещо не наред — отвърна Асад.
Двамата отново се засмяха.
Халил прибра всичко в джоба си. Ако ги спряха, навярно щеше да заблуди обикновен полицай. Но трябваше ли да се прави на актьор само защото беше дегизиран? Въпреки онова, което му бяха казали в Либия, първата му реакция щеше да е да извади пистолетите си и да убие всеки, който представлява заплаха за него.
Той отвори черния сак, който Джабар бе оставил на задната седалка. Вътре имаше тоалетни принадлежности, бельо, няколко вратовръзки, спортна риза, химикалка и празен бележник, американски монети, евтин туристически фотоапарат, две пластмасови бутилки минерална вода и малък Коран, отпечатан в Кайро.
Нямаше нищо, което да го компрометира. Носеше в главата си всичко, от което се нуждаеше. Единственото, което можеше да провали Хефни Бадр, бяха глоковете на двамата федерални агенти. В Триполи му бяха казали да се избави от тях колкото може по-скоро. Шофьорът на таксито щял да му даде друг пистолет. „Ако ме спрат — беше отвърнал Халил, — няма да има значение какъв пистолет нося. Искам да използвам оръжията на враговете, докато не изпълня задачата си или не умра.“ Те не бяха възразили. А в черния сак нямаше пистолет.
Все пак две неща можеха да го уличат. Първото бе тубичка паста за зъби, която всъщност беше лепило за мустаците. Второто беше пудра за крака, египетска марка, всъщност сива боя. Халил развъртя капачката, поръси главата си и се погледна в ръчното огледалце от несесера. Резултатът бе удивителен — гарвановочерната му коса изглеждаше прошарена с бяло. Той се среса на път, сложи си очилата и попита Джабар:
— Е, какво мислиш?
Шофьорът вдигна очи към огледалото.
— Какво е станало с пътника, когото взех на летището? Какво направихте с него, господин Бадр?
Двамата се засмяха, но Джабар се напрегна. „Защо ми трябваше да му показвам, че знам фалшивото му име?“ — помисли си той, погледна в огледалото и видя, че тъмните очи на мъжа са впити в него.