— Уолтърс се обърна и погледна Ешинг. — Е?
— Хм… а бе знаеш ли… я съобщи на всички по линията първият сектор, който установи контакт, да предаде на капитана да ми позвъни в Центъра веднага щом кацне. Искам лично да си поприказвам с тоя шут, за да му обясня какъв смут е предизвикал в страната.
— И в Канада.
— Да.
До пулта на двайсет и трети сектор се бяха приближили още неколцина диспечери и стажанти. Уолтърс знаеше, че всички искат да видят защо Боб Ешинг толкова се е отдалечил от бюрото си — според подчинените му, Ешинг се намираше в опасна близост с действителна работна ситуация.
Макар че не се чувстваше спокойно, заобиколен от всички тези хора, щом шефът му не ги гонеше, Сам Уолтърс не можеше да каже нищо. Прекъсването на радиовръзката с полета на „Трансконтинентал“ се бе превърнало в основно събитие в Центъра, а и в края на краищата случаят беше от полза за обучението на стажантите, които дежуреха тази събота.
Почти никой не разговаряше, но Уолтърс усещаше смесица от любопитство, удивление и може би малко тревога.
Той отново опита да се свърже със самолета.
— Полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“, тук контролна кула Ню Йорк. Чувате ли ме?
Никакъв отговор.
Още един опит.
Никакъв отговор.
В залата се възцари пълна тишина. Всички мълчаха. В такива ситуации е най-добре да мълчиш, за да не изпуснеш нещо, за което по-късно да съжаляваш.
Накрая Ешинг се прокашля.
— Добре, намерете си някаква работа. Хайде, чупката.
Кибиците се разкараха и ги оставиха сами.
— Това не ми харесва — тихо каза Ешинг.
— И на мен.
Главният диспечер си придърпа стол, седна до Уолтърс, проучи големия екран и се втренчи в онемелия самолет. Обозначението му показваше, че е Боинг 747 от новата серия 700, огромни, модерни машини. Движеше се точно по установения курс към международно летище Дж. Ф. „Кенеди“.
— Как е възможно нито една радиостанция да не работи, по дяволите?
Сам Уолтърс се замисли за миг.
— Няма начин, следователно… Мисля, че или са намалили звука, или са повредени честотните селектори. Или пък са се счупили антените.
— Да?
— Да…
— Но… ако наистина е така, екипажът отдавна щеше да разбере.
Уолтърс кимна.
— Да… ами, тогава може антените напълно да са отказали… или… хм, това е нов модел, може някакъв електронен проблем да е предизвикал пълен отказ на радиостанциите. Възможно е.
— Възможно е — потвърди Ешинг. „Но не е вероятно.“ Нямаха никаква връзка с полет 175, откакто беше напуснал атлантическия коридор край Северна Америка. Наръчникът за извънредни ситуации предвиждаше тази далечна възможност, ала главният диспечер си спомняше, че в съответния раздел не е посочено ясно какви мерки да се вземат. Всъщност не можеха да направят нищо.
— Ако радиостанциите им работят — каза Уолтърс, — когато започнат да се спускат, ще разберат, че са на друга честота или че звукът е намален.
— Да. Хей… мислиш ли, че са заспали?
Сам се поколеба.
— Хм… случвало се е, но както знаеш, досега все някой от стюардите щеше да влезе в пилотската кабина.
— Да. Прекалено много време мина за обикновена загуба на връзка, нали?
— Наистина… но както казах, щом започнат да се спускат… даже радиостанциите им напълно да са отказали, можеха да пратят компютърно съобщение до оперативния център на компанията си. Вече отдавна да са ни се обадили.
Ешинг бе помислил за това.
— Тъкмо затова ми се струва, че е някакъв проблем с антените.
Той замълча за момент. — Колко антени има този самолет?
— Не съм сигурен. Доста.
— Възможно ли е всички да се повредят?
— Сигурно.
Главният диспечер се замисли.
— Добре, да речем, че пилотът е наясно с проблема… в такъв случай наистина би могъл да се свърже с „Трансконтинентал“.
Уолтърс кимна.
Известно време двамата мълчаливо наблюдаваха белия радарен светлинен сигнал, който продължаваше бавно да пълзи отдясно наляво.
Накрая Боб Ешинг каза нещо, което не му се щеше да произнесе:
— Може да е отвличане.
Сам Уолтърс не отговори.
— Сам?
— Ами… виж, самолетът следва курса си, височината е нормална и все още използват транспондерния код за трансатлантически полет. Ако бяха отвлечени, пилотът щеше да прати друг код и да ни предупреди.
— Да… — Ешинг разбра, че ситуацията не се вмества в познатите условия за отвличане. Боингът зловещо мълчеше, но иначе всичко бе нормално. И все пак имаше вероятност похитителят да е знаел за транспондерния код и да е наредил на пилотите да не докосват селектора.