Любезната, но лицемерна размяна на реплики между Тед Наш и Джак Кьоних, изглежда, свърши.
Мислено запалих цигара, пийнах малко скоч и си разказах мръсен виц, докато Кейт и Джак разговаряха. Как се справят тези хора без алкохол? Как приказват, без да псуват? Кьоних обаче от време на време пускаше по някоя и друга ругатня. За него имаше някаква надежда. Всъщност от Джак можеше да стане добро ченге, което е най-голямата похвала от моята уста.
На вратата се почука, появи се млад мъж и каза:
— Господин Кьоних, търсят ви по телефона и навярно ще предпочетете да се обадите отвън.
Кьоних стана, извини се и се запъти към вратата. Забелязах, че външното помещение, което на идване бе празно и тъмно, сега е пълно с хора, седнали на бюрата си или обикалящи наоколо. В полицейския участък никога не е тъмно, тихо или празно, но федералните се опитват да спазват нормално работно време и се доверяват на дежурните и пейджърите си да ги предупреждават, когато завалят лайна.
Така или иначе, Джак изчезна и аз се обърнах към Хал Робъртс.
— Защо не ни донесете по едно кафе?
Идеята не допадна на господин Робъртс, но Кейт и Тед ме подкрепиха, така че той също излезе.
Загледах се в Кейт. Въпреки днешните събития тя изглеждаше свежа, все едно беше девет сутринта, а не вечерта. Самият аз едва си влачех гъза. Аз съм с десетина години по-възрастен от Кейт Мейфилд и не се бях възстановил напълно от срещата си със смъртта, което навярно обясняваше разликата в енергийните ни равнища. Но не обясняваше защо дрехите й са толкова спретнати и защо ухае толкова приятно. Чувствах се, а навярно и изглеждах смачкан и се нуждаех от душ.
Наш също бе във форма, но манекените винаги си изглеждат така. Освен това днес не се беше напрягал много. Определено не бе обикалял като луд из летището, нито се беше качвал в самолет, натъпкан с трупове.
Но да се върнем на Кейт. Тя седеше с кръстосани крака и аз за пръв път забелязах колко добре изглеждат. Всъщност може и да го бях забелязал преди около месец, още в първата наносекунда, в която я видях, но нали се мъча да се преборя със свинската си ченгеларска природа. Не бях свалял нито една неомъжена или омъжена жена в АСЧ. Другите сигурно си мислеха, че съм се отдал на работата, че имам неизвестно гадже, че съм гей, че не си падам много по секса или че някой от ония куршуми ме е улучил под пояса.
Във всеки случай сега пред мен се разкриваше цял нов свят. Жените в службата разговаряха с мен за гаджетата и съпрузите си, питаха ме дали харесвам новите им прически и изобщо се отнасяха с мен като с безполово същество. Още не ми бяха предлагали да ходим заедно на пазар, нито си бяхме разменяли готварски рецепти, но сигурно скоро щяха да ме поканят на къпане на някое бебе. Старият Джон Кори бе мъртъв, погребан под цял тон политически коректни докладни записки от Вашингтон. Джон Кори от отдел „Убийства“, НЙПУ, бе история. Беше се родил извънреден специален агент Джон Кори, АСЧ. Чувствах се чист, покръстен в светата вода на Потомак, прероден и приет сред редовете на чистите ангелски сомнове, с които работех.
Но да се върнем на Кейт. Полата й се бе вдигнала над коленете и аз се наслаждавах на невероятното й ляво бедро. Усетих, че ме гледа, откъснах очи от краката й и ги вдигнах към лицето й. Устните й бяха по-пълни, отколкото бях смятал, леко нацупени и изразителни. Леденосините й очи проникваха дълбоко в душата ми.
— Май наистина имаш нужда от кафе — каза тя.
Прочистих гърлото и ума си.
— Всъщност имам нужда от нещо по-силно.
— После ще те черпя едно.
Погледнах си часовника.
— Обикновено в десет си лягам.
Тя се усмихна, но не отговори. Сърцето ми силно туптеше.
Междувременно Наш се държеше според обичая си, абсолютно спокоен и неразгадаем като дрогиран тибетски монах. Пак ми хрумна, че може да не е невъзмутим, а просто да е тъп. Коефициентът му за интелигентност можеше да е като на тостер, но му стигаше, за да не се издава.
Господин Робъртс се върна с поднос, върху който имаше кана и четири чаши. Безмълвно го остави на масата и дори не предложи да ни налее. Взех каната и налях три чаши горещо кафе.
После станахме и отидохме до прозореца, всеки потънал в собствените си мисли.
Погледнах на изток към Лонг Айланд. Там имаше една приятна вила — на сто и петдесет километра и на цял свят оттук — и във вилата ме чакаше Бет Пенроуз, седнала пред камината с чаша чай или бренди в ръка. Не биваше да си мисля за такива неща, но си спомних, че веднъж бившата ми жена ми беше казала: „Човек като Теб, Джон, прави само каквото си иска. Щом искаш да си ченге, не се оплаквай от работата си. Когато си готов, ще напуснеш. Но още не си готов.“