Наистина не бях. Но в такива моменти тъпите студенти в „Джон Джей“ изглеждаха добре.
Обърнах се към Кейт и установих, че ме наблюдава. Усмихнах се. Тя също. После се върнахме към мислите си.
През по-голямата част от професионалния си живот съм вършил работа, която съм смятал за важна. Всеки в стаята познаваше това особено чувство. Но то взима своето от ума и духа, а понякога, както в моя случай, и от тялото.
И все пак нещо продължаваше да ме тласка напред. Моята бивша бе заключила: „Никога няма да умреш от скука, Джон, но тази работа ще те убие. Вече си наполовина мъртъв.“
Не е вярно. Просто не е вярно. Истината е, че съм пристрастен към притока на адреналин.
Освен това наистина ми доставя удоволствие да защитавам обществото. Това не е нещо, което казваш пред другите, но е факт и съществен фактор.
Навярно след като този случай свършеше, щях да помисля за всичко това. Може би беше време да оставя пистолета и значката и да сляза от сцената.
20
Асад Халил пътуваше през някакъв жилищен квартал. Черният „Мъркюри Маркиз“ беше голям, по-голям от всеки автомобил, който бе шофирал, но той се справяше нормално.
Халил не потегли по платената магистрала. Нямаше намерение да минава през никакви магистрални будки. Както беше поискал в Триполи, взетата под наем кола разполагаше с глобална сателитна навигационна система, каквато бе използвал в Европа. Тази малко се различаваше от другите, но в база данните й се включваше цялата пътна мрежа на Съединените щати и докато бавно шофираше по улиците, той следваше напътствията й към магистрала 1.
След няколко минути излезе на магистралата и се насочи на юг. Пътят бе натоварен — и в двете посоки се движеха много камиони.
Направи му впечатление, че повечето от автомобилите в насрещните платна са с включени фарове, затова последва примера им.
След около километър и половина хвърли ключовете на Джабар през прозореца, после извади парите от портфейла му и ги преброи: двайсет и седем долара. Накъса каквото можеше на малки парченца и ги пусна навън. Кредитните карти и ламинираната шофьорска книжка бяха проблем, ала Халил успя да ги огъне и начупи. В портфейла остана само цветна снимка на семейството на шофьора — самият Джамал, съпругата му, двамата му сина, дъщеря му и една възрастна жена. Той я погледна. Беше успял да изрови няколко снимки от развалините на дома си в Ал Азизия и ги пазеше като зеницата на окото си. Знаеше, че няма да има повече фотографии на семейството на Халил.
Той скъса семейната снимка на четири и я хвърли през прозореца. Последва я портфейлът, пластмасовата бутилка и накрая празната гилза. Всички улики бяха пръснати на дълги интервали от магистралата и нямаше да привлекат внимание.
Асад се пресегна, отвори жабката и извади купчина документи — формуляри за наема, карти, реклами и други боклуци. Също като европейците, видя той, американците обичаха безполезните хартии.
Прегледа договора за наема и се увери, че името отговаря на новия му паспорт.
После отново насочи вниманието си към пътя. Тук имаше много лоши шофьори, младежи, старци и цял куп жени. Все пак беше по-добре, отколкото в Европа, освен в Италия. Шофьорите в Триполи бяха като италианците. Халил си помисли, че тук може да кара лошо, без някой да му обърне внимание.
Сведе очи към индикатора за гориво и видя, че резервоарът е пълен.
В страничното му огледало се появи полицейска кола и известно време остана зад него. Асад продължи да поддържа същата скорост и не поглеждаше често в огледалата. Това можеше да направи полицаите подозрителни. После си сложи бифокалните очила.
След цели пет минути патрулният автомобил отби във външното платно и се изравни с него. Халил забеляза, че полицаят дори не хвърли поглед към него.
Той се отпусна. В Триполи му бяха казали, че движението в събота вечер ще е натоварено, тъй като много хора ходели на гости или посещавали ресторанти, автокина и търговски центрове. В Европа бе почти същото.
Освен това в Либия му бяха обяснили, че полицията в по-провинциалните райони следяла за коли на наркопласьори. Това можело да представлява проблем, предупредиха го те, защото понякога полицаите търсели чернокожи или южноамерикански шофьори и случайно можели да спрат арабин. Ала нощем трудно щяха да различат расата на шофьора, а слънцето вече залязваше.
Асад Халил се замисли за Джамал Джабар. Не обичаше да убива мюсюлмаци, но всеки правоверен трябваше да се жертва или да бъде жертван в джихада срещу Запада. Прекалено много араби като Джабар не участваха в борбата и само пращаха пари в родината си. Так-симетровцят щофьор не заслужаваше да умре, но нямаше друга възможност мисията на Халил беше свещена и другите трябваше да му помагат, за да направи онова, което те не можеха — да убива неверници. Безпокоеше се само дали Джабар не е оцелял. Но той бе виждал и преди такива гърчове, беше чувал такова хриптене.