Джек Лондон
Играта
ГЛАВА I
Пред тях на пода бяха разстлани много килими с най-различни шарки; два от брюкселските им харесаха още в началото, бяха се спрели на тях, но десетки други мамеха погледите им със своите багри и тъкан и те продължаваха да се колебаят, раздвоени между желанията и възможностите на кесията си. Завеждащият отдела им оказа честта лично да ги обслужи или по-скоро оказа тази чест на Джо; тя добре знаеше това, защото бе забелязала как дори момчето в асансьора гледаше Джо, зяпнало от възхищение. Не беше избягнало от погледа и подчертаното уважение, с което се отнасяха към него и хлапетата, и събралите се по ъглите младежи, когато двамата минаваха из техния квартал в западната част,на града.
Но ето че повикаха завеждащия отдела на телефона и изведнъж прекрасните мечти за килимите и досадата от високите им цени отстъпиха място на по-големи съмнения и тревоги.
— Не разбирам, Джо, какво толкова й харесваш — тихо каза тя, а настойчивата нотка в гласа й издаваше скорошен, недовършен спор.
Момчешкото му лице се помрачи, но само за миг и веднага пак засия ласкаво. Той беше още момче, а тя — девойче: две млади създания пред прага на живота, и тръгнали заедно да наемат квартира и да купят килими за бъдещия си дом.
— Защо се тревожиш? — запита той. — Та това е За последен път, наистина последен.
Усмихна й се, но тя съзря на устните му недоволна едва сдържана въздишка на съжаление; като всяка жена тя инстинктивно желаеше нейният любим изцяло да й принадлежи и се страхуваше от тази негова страст, която не разбираше, но която заемаше такова важно място в живота му.
— Знаеш, че мачът с О’Нийл изплати последната вноска за мамината къща — продължи той. — Отървах се от тази грижа. А за тази последна среща, с Понта, ще получа сто долара. Цели сто долара в банката — такава е наградата; ето с това ще започнем, то ще ни е нещо като полог.
Тя не обърна внимание на паричната примамка.
— Но на тебе ти харесва тази… тази „игра“, както я наричаш. Защо?
Той не умееше да изразява мислите си с думи. Когато работеше, изразяваше се с ръцете си, а на ринга — с цялото си тяло, с играта на мускулите; но да разкаже със собствените си уста за очарованието на квадратния ринг, не беше по силите му. И все пак, запъвайки се отначало, той се опита да изрази онова, което чувствуваше, но което никога не бе анализирал през време на Играта, в ония върховни минути на своето съществуване.
— Едно мога да ти кажа, Дженъвийв, чувствуваш се чудесно на ринга… когато другият ти е в ръцете. .. И двата му юмрука те дебнат, но ти не му се даваш, а сам стоварваш твоя „лекичък“ удар; той залита като пиян и се вкопчва в тебе, но съдията го дръпва настрана и тогава ти можеш да го довършиш; а всички в залата викат, та се късат. И ти знаеш, че си по-силният, играл си честно и си победил, защото си по-силен от другия. Да знаеш само…
Не се доизказа — млъкна, смутен от собствената си словоохотливост и разтревожения поглед на Дженъвийв. Докато той говореше, тя наблюдаваше лицето му, а в това време върху нейното лице се изписа страх. Като й, разказваше за този върховен миг, пред очите му изплуваха светлините, залитащият противник, ревящата тълпа, а непонятната за нея стихия, част от неговия живот, непреодолима и заплашителна, го отнесе далече от нея и направи любовта й да изглежда дребна, жалка. Онзи Джо, когото тя познаваше, започна да се отдръпва, избледня и се изгуби. Изчезна свежото момчешко лице, ласката в очите, меката линия на красиво очертаната уста. Пред нея
се появи лице на мъж — сякаш излято от стомана, застинало и неподвижно: устата от стомана, устните — като стоманени челюсти на капан; очите от стомана — широко отворени, втренчени, а светлината и блясъкът им — светлина и блясък на стомана. Лицето бе на мъж, а тя познаваше само неговото момчешко лице. Това ново лице й беше съвсем непознато. И въпреки че се изплаши, смътно почувствува, че се гордее с него. Неговата мъжественост — мъжествеността на мъжа борец, не можеше да не я привлича нея, жената, от векове създадена да търси силния мъж за другар, за да се опре на неговата сила като о стена. Не й беше ясна тази страст, която се надигаше в него по-мощна от любовта й и го държеше в своята власт; и все пак тя усещаше сладостен трепет в сърцето си при мисълта, че заради нея, заради тяхната любов той бе отстъпил, бе се отказал от своята любима Игра и след този последен мач никога вече нямаше да излиза на ринга.
— Мисис Силвърстайн не обича бокса — каза тя, — просто не може да го понася. А тя е умна жена.
Той се усмихна снизходително, прикривайки обидата, изпитана не за пръв път от постоянното незачитане на тази част от неговата природа и неговия живот, с която той най-много се гордееше. За него това бе мъжество и успех, постигнат със собствени усилия и упорит труд; и когато предложи себе си и всичко онова, което представляваше, на Дженъвийв, той с гордост съзнаваше, че слага в краката й точно тази, единствено тази част от своето същество. Това бе достижение, спечелено с труд; никой мъж не би могъл да й даде по-хубав и по голям залог за мъжество и точно това, смяташе той, му дава основание и право да я притежава. Но тя не бе го разбрала тогава, не го разбираше и сега и той се учудваше какво друго бе намерила тя в него, за да го смята достоен за своята любов.