— Твоята мисис Силвърстайн е глупава и празноглава драка и половина — каза той добродушно. — Какво разбира тя от тия неща? Аз ти казвам, че е чудесно… и здравословно — добави той, след като помисли за миг. — Погледни ме. Моят живот трябва да е съвсем чист, за да бъда във форма. Живея по-чисто и от твоята мисис Силвърстайн, и от нейния старик, и от всички други, които познаваш — правя
бани, фрикции, физически упражнения, водя редовен живот, храня се добре, но не преяждам, не пия, не пуша — не правя нищо, което може да ми навреди. Та аз живея по-чисто и от тебе. Дженъвийв… Честна дума — побърза да добави той, като видя възмутеното й лице. — Не говоря за вода и сапун, но ето, виж! — и той внимателно, но здраво стисна ръката й над лакътя. — Ти си мека, цялата си мека. Не като мене. Я пипни тука!
Натисна края на пръстите й о твърдите мускули на ръката си така, че тя трепна от болка.
— Ей такъв твърд съм целият — продължи той — и това аз наричам да си чист. Всяка частица месо, кръв — всяко мускулче е чисто чак до костите, а и те са чисти. Не само вода и сапун по кожата, а чисто навсякъде, чак вътре. Казвам ти, усещам го чисто, знам го, че е тъй. Когато се събудя сутрин и тръгна за работа, всяка капчица кръв и всяко мускулче крещи от чистота. Да знаеш само…
Той млъкна неочаквано и някак неловко, отново смутен от необичайното си красноречие. Никога в живота си не бе подбуждан към такова словоизлияние, нито бе имал причина за подобно вълнение. Но сега се оспорваше Играта, нейният смисъл и значение, самата Игра, най-важното нещо на света — или това, което за него бе най-важното нещо в света до онзи съдбоносен следобед, когато случайно влезе в сладкарницата на Силвърстайн и Дженъвийв нахлу в живота му и засенчи всичко останало. Бе започнал да разбира, макар и смътно, острото стълкновение между жената и кариерата на един мъж, между призванието му на този свят и нуждата на жената да го притежава изцяло. Но не умееше да прави обобщения. Виждаше само противоречието между стоящата пред него в плът и кръв Дженъвийв и великата, възвишена, пълна с живот Игра. Те се отричаха една друга, всяка го претегляше към себе си и разкъсван от тая борба, той се оставяше да бъде люшкан безпомощно от вълните на техния раздор.
Дженъвийв го слушаше, без да снема очи от лицето му, и се любуваше на светлата му кожа, на ясните очи и на гладките му, нежни като на момиче бузи. Тя виждаше силата на неговите доводи и тъкмо затова те съвсем не й се нравеха. Цялото й същество инстинктивно се бунтуваше срещу тази Игра,
която го отдалечаваше и разбойнически й отнемаше част от него. За нея Играта беше една непонятна съперница; непонятни й бяха и нейните съблазни. Ако съперницата й беше някоя жена, някое момиче, всичко щеше да й бъде ясно, щеше да знае какво да прави. Но сега тя се бореше в тъмнината с някакъв невидим противник, който й беше напълно неизвестен. Истината, която долавяше в думите на Джо, правеше Играта още по-опасна.
Внезапно Дженъвийв разбра своето безсилие; стана й тъжно и сама се съжали. Тя искаше той да й принадлежи изцяло, женската й природа не можеше да се задоволи с по-малко; а той й избягваше, изплъзваше се някак от прегръдката, с която искаше да го задържи. Очите й плувнаха в сълзи, устните и затрепераха и поражението й в миг се превърна в победа –. тя разгроми всемогъщата Игра със силата на своята слабост.
— Недей, Дженъвийв, не плачи — замоли я той, разкаян, объркан и слисан.
Неговият мъжки ум. не можеше да разбере причината за плача й, но пред вида на сълзите той забрави всичко.
Тя се усмихна през сълзи, в очите й се четеше прошка и макар че той не знаеше в какво се бе провинил, сърцето му напълно се стопи. Джо развълнувано протегна ръка към нейната, но тя хладно я отбягна, като се поотдръпна, а усмихнатите й очи засияха още по-силно.
— Ето, мистър Клаузън се връща — каза тя и по някакъв чудноват женски способ в очите й вече нямаше и следа от влага, когато се обърна към новодошлия.