Девойката се учуди, че един мъж може толкова много да й хареса. „Какво хубавичко момче“ — помисли тя невинно, като несъзнателно се стремеше да се защити от неудържимо привличащата я сила, скрита зад хубавата външност. „Не, не е хубавичък“ — мислеше си тя, когато сложи чашата пред него, получи сребърната десетцентова монета и срещна за трети път погледа му. Речникът й не беше много богат, а и не умееше добре да си служи с него, но мъжествената сила, която лъхаше от младежкото му лице, я накара да разбере, че не бе намерила най-подходящото определение.
„Не, той е по-скоро красив“ — беше следващото заключение и тя отново сведе очи пред погледа му. Ала всички мъже с хубава външност ги наричат „красиви“ и това определение също не й хареса. Но както и да е, приятно бе да го гледа човек и тя с известно раздразнение разбра, че й се иска често, много често да поглежда към него.
Що се отнася до Джо, той никога не бе виждал по-красива девойка от тази зад тезгяха. Макар че беше по-добре запознат от нея с природните закони и можеше веднага да отговори защо съществуват жените на този свят, все пак те бяха останали вън от
неговия мир. В мислите си той бе тъй далече от жените, както девойката от мъжете. Но сега една жена бе докоснала неговото въображение и тази жена беше Дженъвийв. Не бе и сънувал, че може да съществува такава прелестна девойка и не откъсваше поглед от нейното лице. Въпреки това обаче всякога, когато я поглеждаше и погледите им се срещнеха, той изпитваше болезнено смущение и би извърнал поглед, ако тя не свеждаше тъй бързо очи.
Но когато най-после тя бавно ги повдигна и дълго задържа погледа си върху него, той на свой ред сведе очи и бузите му пламнаха. Дженъвийв бе много по-малко смутена и при това съвсем не издаваше вълнението си. Тя чувствуваше някакъв вътрешен, непознат дотогава трепет, но външно изглеждаше напълно спокойна и невъзмутима. Джо, напротив, бе явно объркан и трогателно несръчен.
Нито той, нито тя познаваха любовта, чувствуваха само непреодолимо желание да се гледат един друг. Двамата бяха смутени, възбудени и привличани властно един към друг със силата на два съединяващи се елемента. Той се бавеше, играеше си с лъжичката и смутен се червеше над чашата, а тя говореше тихо, често свеждаше очи и го омотаваше в мрежата на своето очарование.
Но той не можеше да се мае безкрай над чашата сладолед със сода, а и не се решаваше да си поръча още един. Остави я да сънува с отворени очи в сладкарницата, а сам тръгна като сомнамбул по улицата. Дженъвийв мечта цял следобед и разбра, че е влюбена. А с Джо работата беше по-друга. Той разбра само, че иска пак да я види, да види лицето й. Мисълта му не отиваше по-далече; всъщност това едва ли би могло да се нарече мисъл, а по-скоро мъгляво, още неосъзнато желание.
Но то настойчиво го преследваше. Измъчваше го ден и нощ и малката сладкарница с девойката зад тезгяха беше винаги пред очите му. Той се бореше с това желание. Боеше се и се срамуваше да отиде пак да я види. Стараеше се да победи страха си с мисълта: „Не съм аз по фустите.“ Не веднъж, не дваж, а десетки пъти си повтаряше тези думи, но това съвсем не му помогна. И към средата на седмицата, една вечер след работа, той се отби в малката сладкарница. Постара се да влезе съвсем свободно, сякаш се отбива случайно, но всичко в него издаваше, че краката му не се подчиняват и само с огромно усилие на волята си успя да ги накара да прекрачат прага. Беше по-срамежлив и по-несръчен от когато и да било. Дженъвийв, напротив, изглеждаше по-спокойна от когато и да било, макар че сърцето й биеше лудо. Джо бе загубил и ума и дума, едва измърмори поръчката си, погледна загрижено часовника, изгълта бързо сладоледа със сода й си отиде.
Дженъвийв бе готова да заплаче от обида. Каква жалка награда, загдето бе чакала цели четири дни и мислила през това време, че е влюбена! Тя знаеше, че той е мило момче и тъй нататък, но не би трябвало да бърза по такъв безобразен начин. А Джо не бе стигнал и до ъгъла на улицата, когато поиска отново да се върне при нея. Искаше само да я погледа. И през ум не му минаваше, че това е любов. Любов? Та… когато са влюбени, младежите и девойките излизат заедно. А той… Желанието му да види Дженъвийв стана по-остро и Джо откри, че точно това иска — да се види с нея, да я гледа, а това можеше да стане само ако тя би излязла с него. Ето защо излизали заедно младежите и девойките — унесено си мислеше той в края на седмицата. По-рано смяташе тези разходки като някаква неизбежна условност, предшествуваща брака. Сега видя по-дълбокия им смисъл, сам искаше да излезе с Дженъвийв и така стигна до заключението, че е влюбен. Сега и двамата мислеха еднакво и можеше да има само една развръзка; за голяма изненада на всички съседи Дженъвийв излезе на разходка с Джо.