И двамата бяха скъпи на думи, затова доста време протече в мълчаливо ухажване. Докато той изразяваше чувствата си с дела, тя се показваше спокойна и сдържана; само очите й сияеха от любов; тя и тях би прикрила с моминска скромност, ако само знаеше колко ясно сърцето й говореше чрез тях. „Скъпа“ и „мили“ изглеждаха страшно интимни думи и те дълго не смееха да ги изрекат. Не злоупотребяваха с речника на любовта както повечето влюбени двойки. Дълго време се задоволяваха с това Да се разхождат вечер заедно или да седят един до друг на някоя пейка в парка, без да промълвят нито дума по цял час и само да се гледат в
очите, чийто блясък не ги смущаваше и не ги караше да се срамуват, защото едва се виждаха на мъждукащата звездна светлина.
Той беше внимателен и нежен към нея като някой рицар към своята дама. Когато вървяха по улицата, гледаше да е винаги от външната страна на тротоара — бе чул някъде, че така трябвало да се постъпва, а пресечеха ли улицата и той се окажеше от вътрешната страна, бързо минаваше зад Дженъвийв и пак тръгваше по външния край на тротоара. Носеше й пакетите, а веднъж, когато се канеше да завали — и чадъра й.
Джо никога не бе чувал, че съществува обичай да се пращат цветя на любимата жена, но вместо това й изпращаше плодове. Плодовете бяха полезни. Бяха вкусни. За цветя не бе и помислял, докато не зърна един ден бледа роза,;втъкната в косата й. Не можа да откъсне поглед от цветето — то привлече вниманието му, защото беше в нейните коси и защото самата тя го бе втъкнала там. Той разгледа розата отблизо. Откри колко красива изглеждаше в нейните коси и беше очарован. Искрящото му радостно вълнение завладя и нея и заради това цвете двамата изпитаха непознат досега любовен трепет. Изведнъж той страстно обикна цветята А същевременно откри нов начин да оказва внимание на любимата си. Прати й букет виолетки. Идеята беше негова собствена. Никога не бе чувал мъж да праща цветя на жена. Цветята се употребяваха за украса за погребения; Той пращаше цветя на (Дженъвийв почти всеки ден и що се отнасяше до Него, идеята бе съвсем нова — истинско откритие, което не се бе родило никога до тогава в главата на друг мъж.
Обожаваше я с такъв трепет, с какъвто и тя приемаше неговата любов. За него тя бе въплъщение на всичко чисто и хубаво, неговата светая светих, която с нищо не биваше да се осквернява, дори и с прекалено горещо обожание. Тя бе същество, напълно различно от всички, които бе виждал дотогава. Не беше като другите момичета. И през ум не му минаваше, че е направена от същото тесто, от което са направени неговите сестри и сестрите на Другите. Беше нещо повече от обикновено момиче, от обикновена жена. Тя беше… да, тя беше Дженъвийв,
същество, единствено по рода си, истинско чудо на сътворението.
От своя страна и тя го виждаше почти в същата светлина. Може би преценяваше критично някои по-маловажни неща у него (докато той просто я боготвореше и според неговата преценка нямаше какво да се критикува в нея), но в общата си преценка за него забравяше отделните незначителни подробности и той й се струваше изключително същество, което дава смисъл на живота, заради което бе готова да умре, както бе готова и да живее за него. Често, когато мечтаеше за Джо, разпаленото й въображение рисуваше странни обстоятелства, при които тя се жертвува за него и умирайки, най-после му разкрива цялата дълбочина на любовта си тъй, както не е могла да стори това, докато е била жива.
Любовта им бе пламенна, но чиста като утринна роса. Едва ли имаше нещо плътско в нея — то би я осквернило. Крайната физическа близост в техните отношения бе нещо, за което и не помисляха. Все пак радостта от непосредствената физическа близост им бе позната — несъзнателното неудържимо влечение на плътта: докосването на пръстите или ръцете, мигновеното силно ръкостискане, леката милувка на устните при някоя случайна целувка, тръпнещата ласка, която усещаше от косите й по бузата си или от ръката й, когато отхвърляше назад някой кичур, паднал над очите му. Всичко това те бяха изпитвали и същевременно, без да знаят защо, чувствуваха, че в тези бегли милувки и приятни докосвания имаше нещо греховно.
Понякога Дженъвийв усещаше неудържимо желание да Го обвие с ръце, да даде воля на преливащата си любов, но някакъв благочестив страх я задържаше. В такива моменти й се натрапваше неприятната мисъл, че у нея се таи неподозирана порочност. Желанието й да помилва любимия си — по такъв неприличен начин безспорно бе лошо, много лошо. Нито едно момиче, което уважава себе си, не би и сънувало подобно нещо, недостойно за една жена. При това какво би помислил той, ако тя го направи? И като си представяше такова ужасно падение, струваше й се, че се гърчи и изгаря в огъня на тайния срам.