Странни внезапни желания обхващаха и Джо;
най-странното от тях беше може би желанието му да причини болка на Дженъвийв. Когато малко по малко след дълги и мъчителни стъпки достигна върховното щастие — да обвива ръка около кръста й, той почувствува едва удържим порив да я притисне тъй силно, че тя да извика от болка. А желанието да причинява болка на някое живо същество бе чуждо на неговата природа. Даже на ринга той никога Не целеше да причинява болка с ударите, които нанасяше. Тогава той участвуваше в Играта, а целта на Играта беше да се повали противника така, че в течение на десет секунди да не може да се вдигне на крака. Никога не удряше само за да причини болка; болката беше неизбежно свързана с целта, а целта беше съвсем друга. Но ето че когато беше с момичето, което обичаше, изпитваше силно желание да й причинява болка. Не можеше да проумее защо, когато бе обвил с палеца и показалеца си китката й, му се щеше тъй силно да стегне обръча на двата си пръста, че костите й да изпращят. Не можеше да си обясни това и помисли, че открива дълбоко в себе си зверска жестокост, чието съществуване не бе и подозирал,
Веднъж, при сбогуване, той я обгърна с двете си ръце и бързо я притегли към себе си. Нейният задъхан вик от учудване и болка го опомни; той страшно се смути и цял се разтрепера от изпитаната странна, непозната наслада. Тя също трепереше. Самата болка, която бе най-острото усещане от силната му мъжка прегръдка, й достави удоволствие; и тя отново почувствува, че това е грях, макар и да не разбираше неговата същност и защо именно е грях.
Един ден, още в началото на тяхната дружба, Силвърстайн завари Джо в сладкарницата и се вторачи в него, като втрещен. Джо си отиде и последва неизбежната сцена — мисис Силвърстайн даде воля на майчинските си чувства в изобличителна реч срещу всички боксьори и специално срещу Джо Флеминг. Напразно Силвърстайн се стараеше да укроти гнева на своята съпруга. Имаше защо да се гневи. Тя бе изпълнена с майчински чувства, а нямаше никакви майчински права.
Дженъвийв схващаше само, че й се карат; потокът от ругатни се лееше от устата на възрастната еврейка, но Дженъвийв беше тъй смаяна, че не чуваше отделните обидни думи. Джо, нейният Джо, беше Джо Флеминг, боксьорът. Не можеше да повярва — толкова бе ужасно, невъзможно, нелепо. Нейният светлоок Джо с нежни като на момиче бузи можеше да бъде всичко друго, но не и боксьор! Тя никога не бе виждала боксьор, но си го представяше като човекоподобен звяр с очи на тигър и ниско, схлупено чело, а Джо съвсем не отговаряше на тази представа. Тя, разбира се, бе чувала за Джо Флеминг. Кой в Западен Окланд не бе чувал за него? Но винаги бе смятала, че е само едно съвпадение на имена; дори и през ум не й бе минавало, че може да е той.
Когато дойде на себе си след страшното изумление, тя чу истеричния крясък на мисис Силвърстайн „Тръгнала с някакъв побойник!“ А след това Силвърстайн и жена му започнаха да спорят кое определение — „прочут“ или „прословут“ подхожда повече на нейния любим.
— Но той наистина е добро момче — настояваше Силвърстайн, — печели добри пари и не ги пилее на вятъра.
— Гледай ти какви ги приказва! — викаше мисис Силвърстайн. — Какво знаеш ти? Винаги много знаеш. И пръскаш сума пари по тия боксьори. Отде знаеш? Кажи де! Отде знаеш?
— Знам, отдето знам! — твърдо отвърна Силвърстайн. Дженъвийв никога не го бе виждала да упорствува тъй, когато жена му е разгневена. — Баща му умря и той отиде да работи в склада на Ханзън. Има шест братя и сестри по-малки от него. За тях е като малък баща. Залови се да работи момчето, и то как! Купува им месо и хляб и плаща наема. Всяка събота вечер носи вкъщи десет долара. По-късно Ханзън почна да му плаща дванайсет долара, И какво, мислиш, прави момчето? Носи ги вкъщи на майката. Все работи и работи — получава вече двайсет долара и какво, мислиш, прави момчето? Пак ги носи вкъщи. Малките братя и сестри ходят на училище, добре са облечени, ядат хубав хляб и хубаво месо, майката живее добре, радост има в очите й, тя се гордее със своето добро момче Джо.
— А какво красиво тяло има, боже мой, какво красиво тяло! По-силен от бик, по-пъргав от тигър, а главата му винаги студена като лед; очите му
всичко виждат, бързо, още в секундата. Започва да играе бокс с младежите от склада на Ханзън, след това с другите — от долния склад. Излиза и в Клуба; с един удар ликвидира Спайдър, ей тъй — хръп — нокаут — готово? И това още първия път. Наградата — пет долара; и какво, мислиш, прави момчето с тази награда? Носи я вкъщи, на майка си.