Играе много пъти в разни клубове. Получава много награди — десет долара, петдесет долара, сто долара. И какво, мислиш, прави момчето? Напуска службата си у Ханзън, а? Гуляе насам-натам с приятели? Не, нищо подобно. Той е добро момче. Работи си редовно, всеки ден, а вечер излиза на боксови мачове по клубовете. „Силвърстайн“ — казва ми той; на мене го казва туй, разбираш ли? „Силвърстайн — казва, — има ли смисъл да се плаща толкова много за наем?“ Какво му отговорих аз, не е важно, но той купи хубава къща на майка си. През всичкото време работи — денем при Ханзън, а вечер се бие в разните клубове, за да изплати къщата. Купи и пиано за сестрите си, и килими, и картини по стените. И ни веднъж не кривна от правия път. Сам залага за себе си — това е добър признак. Когато боксьорът сам залага за себе си, тогава и ти спокойно залагаш.
Тук мисис Силвърстайн избухна — тя изпитваше истинско отвращение към комара, а мъжът й, като разбра, че собственото му красноречие го е издало, се впусна в многословни уверения, че той можел винаги да предвиди изхода на Играта.
— И само благодарение на Джо Флеминг — заключи той. — Всеки път залагам за него и печеля.
Но Дженъвийв и Джо бяха създадени един за друг и нищо, дори това ужасно откритие, не можеше да ги раздели. Тя напразно се опитваше да охладнее към него. Всъщност се бореше със себе си, а не с него. За голямо свое учудване сама търсеше хиляди причини, за да го извини, и го намираше още по-привлекателен. Тя влезе в живота му, за да стане негова съдба и като всяка жена да го ръководи. Виждаше неговото и своето бъдеще през светлата призма на взаимните преобразования и спечели първата си голяма победа, като изтръгна от Джо обещание той да остави бокса.
А Джо като всеки мъж, преследващ любовната
си мечта и стремящ се да овладее скъпоценния и неземен предмет на своето желание, отстъпи пред Дженъвийв. И все пак точно когато й обещаваше, той чувствуваше смътно нейде дълбоко в себе си, че не би могъл да изостави Играта: че все някъде, някога ще трябва да се върне отново към нея. За миг помисли за майка си, за братята и сестрите си и техните многобройни нужди, за къщата, която ту трябваше да се боядисва и поправя, ту пък трябваше да се плащат за нея данъци и такси, помисли за децата, които той и Дженъвийв навярно щяха да имат, помисли и за надницата, която получаваше в склада на Ханзън. Но бързо прогони тези мисли — подобни предупреждения човек бързо прогонва; пред очите и в мислите му остана само Дженъвийв. Чувствуваше само как жадува за нея, как цялото-му същество се стреми към нея и затова спокойно се подчини на нейната власт спокойно да разполага с живота и действията му.
Той беше на двадесет, а тя на осемнадесет години — двойка момче и девойче, здрави и нормално развити, със силна кръв, която биеше в жилите, създадени да продължат рода им. Където и да отидеха заедно, дори в неделните излети чак до другия край на залива, където не познаваха Джо, те непрекъснато привличаха всички погледи. Тъй много си подхождаха — тя беше красива девойка, а той — не по-малко красив младеж; тя беше женствена, грациозна, той — мъжествен и силен, нейното тяло изящно и нежно, а неговата фигура — стройна и мускулеста. Доста жени, стоящи много по-високо от него в обществото, се заглеждаха в откритото му свежо лице и в сините му раздалечени очи, чийто израз бе почти невинен. Той не забелязваше тези многозначителни погледи, но Дженъвийв веднага ги долавяше и разбираше; и всеки път сърцето й лудо биеше от радост, защото той принадлежеше на нея и беше напълно в нейна власт. Ала Джо виждаше и доста се дразнеше от погледите, които мъжете хвърляха към Дженъвийв; тя също ги виждаше и далече по-добре от него разбираше тяхното значение.
ГЛАВА III
Дженъвийв нахлузи хубавите леки обувки на Джо, а Лоти се наведе да запретне крачолите на панталоните й и двете прихнаха да се смеят. Лоти беше негова сестра и бе посветена в тайната. Тя бе успяла да придума майка си да отиде на гости у едни съседи, така че цялата къща остана на тяхно разположение. Двете момичета слязоха в кухнята, дето ги чакаше Джо. Той тръгна към Дженъвийв, а на светналото му от радост лице бе изписана цялата му любов.
— Сега подгъни малко полата й, Лоти — нареждаше той. — Нямаме никакво време за губене. Така. .. сега е добре. Нали разбираш — достатъчно е да се вижда само краят на панталоните. Палтото ще покрие всичко. Сега да видим дали ще й стане…