Внезапно всичко застина в главата ѝ, след което усети яростта да се надига.
Какво, по дяволите, го беше прихванало Хенке?!
Диодът продължаваше да му мига ядно и по някаква причина, може би съвсем автоматично, той взе телефона и останалите си вещи, когато тръгна към вратата.
Натисна дръжката.
Вратата беше отключена.
Той я отвори и за свое учудване се озова в празния коридор, взирайки се в мрака.
— Ехо — извика той колебливо. — Има ли някой?
Никакъв отговор.
Изведнъж се изплаши. Значително повече, отколкото когато горилите го налагаха в колата или когато Булин му приложи усмивката си на влечуго пред няколко часа. Защото това си беше fucking Twilight Zone!
Коридорът беше съвсем пуст, никъде не се чуваше и звук и всичко, което виждаше, беше редица затворени врати, същите като тази, от която току-що бе излязъл. Далеч в другия край табелка за изход мигаше неравномерно в зелено и бяло. Мигането му напомни за телефона. Той го вдигна и докосна екрана и въпреки че някак си вече подозираше какво гласи съобщението, коремът му се сви от ужас.
С шумно щракване светлината в стаята зад гърба му изгасна.
Вкъщи, мислеше си тя.
Искаше просто да се прибере вкъщи. Да се съблече и да си пусне бърз душ, който да отмие лепкавия слой пот и кръв. После шепа хапчета и сън, чудесен сън.
Но се оказа, че това не е толкова просто. Естествено, вината беше на Хенке.
Тя пробва да звънне на домашния му номер, но абонаментът беше прекратен. Същата работа и с последните два мобилни номера, които ѝ беше дал. Идиотът, когото имаше за брат, не можеше да бъде открит, което само разпали гнева ѝ.
Какво всъщност ѝ беше казал той?
Опита се да си спомни точните думи, но беше почти невъзможно. Във всеки случай беше признал, че той е хвърлил камъка. Но откъде, по дяволите, знаеше, че именно тя е била в колата? Да не беше някакъв заплетен и закъснял начин да ѝ отмъсти?
Не, това беше глупава мисъл. Осъзна го още в същия миг, в който ѝ хрумна. Каквото и да не беше наред във взаимоотношенията им, той никога не би я наранил съзнателно. Така че за какво беше всичко това?
Защо беше хвърлил камък по колата им, или поне твърдеше, че го е направил?
„В Круноберг“, беше казал, но се оказа, че това не е вярно. За всеки случай беше позвънила и в Сьодермалм и Вестерурт, но никъде нямаше задържан Хенрик HP Петершон.
Значеше ли това, че я е излъгал?
Съвсем спокойно можеше да го е направил, в миналото го беше правил твърде много пъти. Но имаше нещо в гласа му, нещо… тя осъзна, че звучеше глупаво изобщо да се използва тази дума, когато ставаше дума за Хенке, но все пак. Нещо… искрено. Като че ли той наистина вярваше, че е задържан. Тя разбра, че нито един от въпросите няма да намери своя отговор, преди да е намерила малкия си брат.
Въпросът беше само къде се намира той?
Той тичаше. Първо от чиста паника. През тъмния коридор, към вратата — за десетки от секундата изпадна в див ужас, че тя ще се окаже затворена. Последва успокоение, когато тя се отвори и пред него се появи стълбище.
Каменни стъпала надолу към мрака, още коридори със загасени светлини по пътя. Стъпките му отекваха между бетонните стени. Най-накрая изходът се показа.
Удари го стена от влажен нощен въздух, когато излетя навън и пресече улицата, за да избяга колкото се може по-далеч от онзи коридор. Бърз поглед назад, после още един, за всеки случай.
Внезапно усети мека трева под краката си и минаха няколко секунди, преди да се ориентира. Над него големи, черни дървета се разпростираха към нощното небе, а напред и встрани имаше стоманен покрив и няколко порутени надгробни камъка.
Паркът при Круноберг, близо до еврейското гробище. Само на една пресечка от мястото, където отначало си мислеше, че се намира.
Краката му продължаваха от само себе си. Нагоре по хълма, през парка и накрая по „Полхемсгатан“. Пред него беше най-западната от сградите на полицейското управление. В продължение на няколко секунди обмисляше възможността да продължи надолу към входа откъм „Кунгсхолмсгатан“, да почука на вратата и да се предаде. Но преди да успее да вземе решение, краката му вече го бяха отвели до „Флеминггатан“ и надясно към ситито.