— Посочила си Хенрик Петершон като най-близък. Това партньорът ти ли е?
Тя за малко да скочи от стола! Андерберг не беше глупак, това беше ясно.
Малко безопасни заобикалки и после удар право в слабото ѝ място. Обичайната ѝ защита очевидно куцаше, така че трябваше да подбира думите си…
Още една дълбока въздишка. Успокой се, Нормѐн!
— Хенрик е брат ми. Нормѐн е моминското име на майка ми, приех го след като… — тя неволно прехапа устни. — … тя си отиде — завърши Ребека с нещо, което се надяваше да прилича на тъжна усмивка.
Психологът кимна.
— Значи с брат ти сте близки?
— Вече не — думите ѝ се изплъзнаха.
По дяволите, липсата на сън и главоболието си казваха своето, пък и Андерберг не беше кой да е. Днес ѝ беше необичайно трудно да държи гарда си вдигнат, най-вече защото в мислите си вече звънеше на вратата на Хенке. Трябваше да се прегрупира и да пробва нова тактика.
— Искаш ли да разкажеш малко повече за това?
Андерберг явно беше надушил следа. Трябваше да стъпва внимателно.
Тя сви рамене, за да си осигури няколко допълнителни секунди за размисъл. Какво, по дяволите, да му каже?
Не, скъпи психодокторе, нямам никакво желание да ти разказвам за малкия си брат, престъпника на дребно, който за нищо не става, плюе на всичко и съсипва всяко нещо, до което се докопа, и на когото цял живот ще бъда длъжна.
— Беше ни много трудно у дома — каза тя вместо това, като се надяваше, че малко по-дълбоки, но засега безопасни признания ще го накарат да изгуби следата.
Андерберг кимна окуражително, видимо по-заинтригуван.
— Ами, в началото беше главно татко. Но може да се каже, че с времето той повлече и мама със себе си. Най-вече след като тя се разболя.
Тя пое дъх дълбоко, преди да продължи.
— Татко беше доста специален. Бил е много по-възрастен от нея, когато са се оженили. Апартаментът беше негов и той вече имаше вкоренени навици. Всичко трябваше да става както той искаше, до най-малкия детайл, татко можеше да побеснее заради всякакви дреболии. Ключове на грешно място или петно на огледалото в банята стигаха, за да избухне. Когато си беше вкъщи, трябваше винаги да внимаваме да не го разгневим или разстроим. Хенке, брат ми, е три години по-малък отколкото мен… от мен — поправи се тя. — Когато ни беше тежко, поне бяхме заедно. Аз го защитавах, утешавах го или го извеждах, докато всичко се успокои. Би могло да се каже, че си бяхме опора един на друг в живота.
Тя се усмихна несъзнателно.
— Мъкнех го със себе си навсякъде, където можех, не ми харесваше да остава сам вкъщи с татко. Никога не се знаеше какво може да стане и ако нещо се случеше, по някаква причина татко винаги си го изкарваше на брат ми, може би защото беше най-малък и най-слаб. Баща ни хич не си поплюваше, особено след няколко грога, и дори мама да правеше каквото може, тя така и не смееше да му се опълчи, да застане на наша страна, когато имаше караница. Тя самата си беше патила от темперамента му… Мен обаче никога не докосваше. По някакъв начин бях защитена, хората от неговото поколение не удряха малки момичета и може би затова се нагърбих да защитавам Хенке — тя сви рамене и долови окуражителните кимания на Андерберг.
Очевидно беше захапал стръвта. Освен това, за своя изненада тя откри, че всъщност няма нищо против да разказва за това.
— Хенке беше много търпелив, винаги ме следваше и не се оплакваше, въпреки че се налагаше да играе предимно момичешки игри. Понякога беше кукла, а аз и другите момичета в градинката го обличахме. Играехме си на мама, татко, детето… Всичко, което ни липсваше вкъщи.
Тя отново се усмихна леко и се загледа замислено в коленете си.
Психологът не я прекъсна, даже изглеждаше много доволен.
Беше иронично, че всичко, което по-рано се бе борила упорито да скрие, сега се превърна в идеална димна завеса. Нова отбранителна линия, след като старата се беше сринала. Не беше говорила за това сигурно от… да, тринайсет години, и всъщност чувството да освободи малко от напрежението беше хубаво.
Бърза сверка с часовника, бяха минали двайсет и пет минути, оставаше само да завърши по подходящ начин и се мяташе на метрото в южна посока. Отново щеше да е в играта.
— Но като възрастни не се виждате толкова често?
Гласът му беше приятелски, изразяващ по-скоро подкрепа, отколкото въпрос.
Тя кимна в потвърждение.
— Да, за съжаление позагубихме контакт, когато се изнесох. Татко си отиде неочаквано година преди това, Хенке беше на шестнайсет и изглеждаше безопасно да го оставя с мама. Освен това тя беше тежко болна и предимно лежеше в леглото. Бях срещнала едно момче и се преместихме да живеем заедно. Първата любов, знаеш.