— Нее — измънка HP и бавно се отдалечи от микробуса. — Окей, аре!
Мъжът сви рамене за сбогом, заобиколи колата и отключи задната врата.
След като порови някоя и друга минута, излезе обратно с кутия с инструменти, хвърли бърз поглед по посока на HP и внимателно заключи вратата, преди да изчезне по пътеката между две къщи.
HP си отдъхна облекчен. Пичът, изглежда, не се преструваше, с други думи фалшива тревога.
Изкара си акъла посред бял ден.
Най-накрая на чист въздух! Все още беше горещо като в пещ, но всичко бе по-добре от малкия, клаустрофобичен магазин.
Тя вдиша дълбоко, завъртя здраво педалите на колелото и усети гаденето постепенно да се разсейва едновременно с раздвижването на окислената ѝ кръв из тялото. Трябваха ѝ само няколкостотин метра, за да се почувства значително по-свежа.
Всъщност не беше научила особено много от разговора с Манге.
Когато той окончателно се отказа от жалките си опити да се измъкне и се съгласи да разкаже истината, първо заключи вратата на магазина и обърна табелката на Затворено и за всеки случай придърпа Ребека в най-вътрешната част на помещението.
Манге никога не бе бил от най-смелите сред deadbeat приятелите на Хенке и определено не бе от най-готините, но за разлика от другите, той беше един от малкото, които останаха от старата банда.
Веса, надрусан до небето, беше решил да се покатери по железопътен вагон в Елвшьо и се бе изпържил до смърт. Добре си спомняше и Хесус, той нали беше спечелил много пари и бе отишъл в Тайланд? Да, така беше. Хенке беше говорил с него да заминат заедно, но както обикновено ставаше с него, всичко си остана само на думи. Останалите от групичката просто ги нямаше, а Хенке едва ли беше някой, чиято компания или надеждност липсваха някому.
Но по някаква причина Манге бе останал — дори през най-лошите периоди. Той беше единственият от бандата, който се появи на процеса, и доколкото Ребека знаеше, единственият, освен нея самата, който посещаваше Хенке в затвора. Един от малкото, които ги беше грижа.
Манге всъщност беше окей, точно и добронамерено момче, и нея малко я гризеше съвестта, че трябваше да му приложи тактиката за разпити, за да го накара да говори. Но във всеки случай бе проработило и след като той се увери цели два пъти, че действително са сами, накрая разказа всичко, или поне това, което знаеше.
Въпросът беше какво всъщност беше чула?
Цялата работа с мистериозен телефон, който праща мисии, тайна реалити игра с възнаграждения и наказания звучеше откачено и първата ѝ реакция беше, че Манге е налапал поредната bullshit-история на Хенке. Но тогава той ѝ показа клиповете на компютъра и това постави нещата в нова светлина.
Това с вратата, автомобилните гуми и кралския кортеж беше достатъчно зле, но когато видя собствената си кола да се преобръща по „Дротнингхолмсвеген“, ѝ дойде твърде много.
Очевидно Манге не знаеше, че тя е била във волвото, защото просто кръжеше около вратата на тоалетната и разтревожено я попита дали се чувства добре. Тя с последни сили успя да се стегне, наплиска си лицето с малко вода и се извини за всичко с жегата, което той бе приел без въпроси или коментари.
Когато се съвзе, тя го помоли да ѝ покаже мобилния телефон на Хенке, и щом той неохотно го извади от един заключен шкаф, тя просто го погледна за миг и го прибра в чантата си. За момент Манге сякаш щеше да възрази, но размисли и остави Ребека да го вземе, без да каже нищо.
Преди тя да си тръгне, той ѝ даде адреса на колониалната вила на леля Берит и няколко минути по-късно тя тръпнеше в очакване на нов, по-задълбочен разговор с брат си.
Този път мислеше да извие ръчичките на малкия, докато ѝ разкаже истината за това, което се случваше!
Минавайки между колите, тя прекоси „Рингвеген“ и няколко минути по-късно се намираше под короните на дърветата в парка. Вече се чувстваше значително по-свежа и се наслади на хладната гора. На петнайсет минути пеша от магазина, беше казал Манге, около пет минути с колелото и изглежда, беше точно така.
Когато сви по правилната улица, се наложи да направи път на бял микробус, който тръгна рязко и профуча покрай нея с твърде висока скорост.
„Скапан идиот!“, успя да си помисли тя, докато се бореше да запази равновесие. За момент се зачуди дали да не запише регистрационния номер, тук ограничението беше трийсет. Но реши да не се занимава, беше твърде горещо, за да може се ядоса истински, пък и не бе успяла да види всички цифри. Беше някаква фирмена кола със синьо лого отстрани.
В същия миг забеляза къщата.