И внезапно ги вижда да идват към него. Двойка, които вървят хванати за ръце. Мъжът носи зимно палто и кожена шапка, а жената шлифер и някакъв вид шал. Той прокарва ръка по якето си и напипва предмета в джоба, след което се обръща към витрината и ги оставя да го подминат.
После се обръща и прави няколко крачки, за да ги настигне.
Изминали са десетина минути, откакто Даг падна от балкона, но тя не си спомня нищо от случилото се в промеждутъка. Седи в кухнята заедно с жена полицай на около четиридесет. „Тя изглежда мила“, улавя се, че си мисли Ребека.
Долу мигат сини светлини и осветяват целия двор. Тя не плаче, не го е правила през цялото време досега и няма и да го направи, това поне вече знае.
— Ще можеш ли да разкажеш какво се случи? — пита жената и точно когато Ребека отваря уста, за да го направи, чува гласа на Хенке от всекидневната.
— Аз го направих! — казва той, високо и ясно. — Сбихме се и аз го бутнах, после цялата лайнария се строши и той падна през парапета. Аз бях виновен.
Оръжието е в ръката му, голям, сребрист револвер с лазерен мерник отгоре. Червената точка сочи право в широкия гръб на мъжа.
Само да натисне спусъка и…
Но точно тогава те като че ли го забелязват, защото спират на място.
Мъжът се обръща и когато погледите им се срещат, той забелязва как онзи се усмихва подигравателно.
— Аха, малък престъпен келеш, този път мислеше да ме убиеш face to face!
И той внезапно усеща как решителността, която допреди малко е така сипна, сега започва да се огъва.
Тя иска да му изкрещи да млъкне, да изкрещи на полицаите в стаята да не му вярват, да каже на жената срещу себе си, че малкият ѝ брат лъже. Че тя го бутна, не той. Че тя е убиецът, който заслужава да бъде наказан.
Но нищо от това не се случва.
Главата ѝ е съвсем празна, тялото ѝ не може да се помръдне, дори на милиметър, така че устата ѝ също мълчи.
— Така ли стана? — пита полицайката срещу нея. — Той ли бутна партньора ти от балкона?
Но тя не успява да отговори.
И все още не плаче.
— Хайде, направи го! — дразни го мъжът срещу него.
Дъхът излиза злобно от ухилената му уста като стълб дим.
— Стреляй, ако ти стиска!
Червената точка на мерника трепти по широкия гръден кош на мъжа. Всичко, което той самият трябва да направи, е да натисне спусъка, куршумът ще свърши останалото.
Но той се колебае. На заден фон камбаната започва да бие все по-силно. И сякаш изведнъж той се е свил, станал е по-нисък, по-малък, почти като че се е превърнал в дете. Пистолетът става все по-тежък и скоро той няма да може да го задържи.
— Хенрик — казва тихо жената, която стои до мъжа, и ѝ се налага да се наведе напред, за да срещне погледа му.
— Не е нужно да го правиш. Аз ще се справя.
Гласът ѝ е спокоен и приятелски, толкова познат и утешителен. После тя му се усмихва с тази мека усмивка, която той обича, откакто се помни, и внезапно усеща как в гърлото му започва да се образува буца. Притиска ларинкса му, продължава към устата и докато сълзите го изгарят през клепачите, той чува мъжа да се подхилква.
— Знаех си, че няма да посмееш! — засмива се той. — Безполезно малко лайно като теб не може да се справи с нищо. Не може дори да се погрижи за семейството си.
Той слага ръка върху рамената на жената и я придърпва към себе си. Тя не прави нищо, за да му попречи, ами го оставя да я обгърне. Стои там, съвсем неподвижна, задържана, до него.
В хватката му.
— Ще се справя — шепти гласът ѝ в главата му, но той знае, че тя греши.
И погледът ѝ е съгласен с него.
След това мъжът е станал някой друг. Преобразил се е пред очите му. В някой по-възрастен, по-опасен. И изведнъж той започва да се чувства като момченце, малката му пишка се свива и почти изчезва там долу, в гащетата.
Но забелязвайки колана в свободната ръка на мъжа, в мига, в който той разбира как всичко е свързано и показалецът му натиска спусъка, за да го затрие, да прати мръсника обратно в ада веднъж завинаги — и оръжието се превръща в нещо напълно различно.
Камбаните прерастват в рев в главата му.
Удавят всички звуци и поглъщат целия свят.
Сякаш църквите в Стокхолм до една внезапно са се включили в звънтежа и разлюляват земята под краката му.
— Пожар! — чува той някого да крещи секунди по-късно, когато вече спринтира нагоре по стълбите към „Малмшилнадсгатан“.
В джоба на якето му подскача стар гаечен ключ.
HP се събуди меко. Отвори бавно очи и веднага разбра по миризмата, че не си е у дома. Миришеше на храна. Гореща, готвена храна, не от ресторант или улична закусвалня, ами истинско, домашно приготвено ядене. Sweet!