Роджър Хобс
Игри на изчезване
Джак Уайт #2
Ha Ham и Гари
Пролог
Южнокитайско море
Часове преди зазоряване в ранната утрин на последната си мисия Сабо Пак легна по корем до пушката си на носа на рибарското корабче, пропълзя малко напред, за да заеме удобна позиция за стрелба, и щракна нагоре предната капачка върху обектива на оптическия мерник. След бърза последна настройка на зрителното поле той извади миниатюрни слушалчици — от онези, които се пъхат в ухото, — сложи си ги и натисна бутона на айпода. Единствената песен в плейлиста му беше „Грешникът“ на Нина Симон. Траеше десет минути и двайсет секунди.
Когато песента свършеше, Сабо щеше да убие толкова хора, колкото бе необходимо.
Ето и един по-общ поглед по въпроса: в Южнокитайско море се извършва повече контрабанда от където и да било другаде по света. Тази водна площ осигурява връзка между пристанища в Китай, Филипините, Малайзия, Тайван и Виетнам. През нея минават повече товари, отколкото в целия регион на Югоизточна Азия. В голямата си част тези товари са легитимни. Но не всички. Всякакви нелегални стоки, които си струва да бъдат продадени, преминават оттук. Трафиканти на хора от Камбоджа товарят контейнери с малки деца, хвърлят им вътре по няколко консерви и една кофа за тоалетна, после ги продават на едро като роби в Китай. От Виетнам наркокартели прекарват цели флотилии с дрога от Златния триъгълник; корабите са така натоварени, че едва се държат над водата. Всеки ден бързи моторници, натъпкани с фалшиви луксозни стоки, потеглят от Хонконг, докато рибарски кораби, пълни с китово месо от незаконен улов, се отправят на север, където ги очакват милиони изгладнели японци. Метамфетамини от Тайланд, автоматични карабини от Русия, фалшиви долари и евро от Северна Корея, контрабанден алкохол от Шанхай — има всичко за всеки. За добро или лошо, Южнокитайско море е световният епицентър на нелегалното търговско корабоплаване.
А там, където има нелегално корабоплаване, има и пирати.
Каже ли се пират, повечето хора едва ли си представят такъв като Сабо Пак. Днешните пирати са сомалийски хлапета с калашници, надрусани с кат, а не стройни корейци, податливи на морска болест. Сабо приличаше повече на фотомодел, отколкото на закоравял престъпник. Висок метър и деветдесет и пет, той беше облечен с яке „Хюго Бос“, памучна риза на сини райета, прилепнали джинси и дизайнерски обувки за хиляда и двеста долара, които никога не бяха стъпвали в кал. На ръката си имаше „Ролекс-Дейтона“, а в джоба на ризата — позлатен айпод. Единствено плътната скиорска маска на главата и латексовите ръкавици на ръцете издаваха истинските му намерения.
Сабо Пак се занимаваше с въоръжени грабежи.
Но тази нощ той се готвеше да задигне не какво да е. Плячката му беше достатъчно малка, за да се побере в дланта на ръката, а в същото време достатъчно ценна, за да струва колкото цял контейнер хероин от Златния триъгълник. През вековете хиляди мъже като него се бяха били и загивали за такива неща, защото целта на Сабо беше, в тегловно отношение, едно от най-скъпите вещества в природата.
Тази нощ Сабо се готвеше да краде сини сапфири.
Тук е моментът да се каже, че повече от половината сини сапфири в света в един или друг момент са били обект на контрабанда, тъй като най-добрите образци се добиват в малка държавица на име Бирма. По-конкретно, находищата им са около градчето Могок в района Манделей. Проблемът е, че Бирма вече не е каква да е държавица. Сега се нарича Мианмар и се управлява от военна хунта, която я е съсипала изцяло. Разбира се, управляващата върхушка все така праща хора в мините, за да пресяват земята за сапфири, но всеки извлечен камък трябва да се предава на държавното търговско предприятие, което поставя хиляда процента надценка, а цялата печалба отива за режима. За определени купувачи подобна надценка е просто неприемлива. Но макар Мианмар да прави вече първите си плахи стъпки към демокрация, надценката няма скоро да отпадне. Нито пък ще изчезнат контрабандистите. А те са много.
Положението се усложнява и от факта, че напоследък в играта се включват независими наркоармии, контролиращи северните провинции, за да финансират несекващите си граждански войни. От години насам нелегалният износ на скъпоценни камъни от страната възлиза на повече от милиард долара на годишна база.
Контрабандните маршрути са два: евтин и сигурен. Първият е за посредствени, леко дефектни и изобщо кофти камъни и е по-дълъг. Най-напред миньорът трябва да измъкне камъка изпод носа на надзирателя, които обикновено е назначен от военните. Това може да се окаже и трудна задача. Често работещите в мините са деца, понякога едва седемгодишни, които блъскат по осемнайсет часа в палеща жега или леден мраз, за да пресяват груб, едър пясък или гъмжаща от холерни бацили кал с голи ръце и да търсят малките цветни камъчета, всяко от които струва повече от цялото им село. Намерят ли такова, трябва да го укрият, преди да им бъде отнето. Човек би си помислил, че има много начини да се скрие скъпоценен камък, но всъщност те не са толкова много, а и надзирателите ги знаят повечето. Има само един метод, който върши работа. Преди някой да е забелязал, миньорът взема камъка и, още кален, го пъха в устата си и го гълта. Сапфирът има твърдост 9 по скалата на Мое, което го прави почти толкова корав, колкото диаманта. Ако камъкът има нащърбен ръб с размер едва един милиметър, той може да бъде опасен като ножче за бръснене. А и после детето не може просто така да го повърне. Не. Камъкът трябва да премине през всичко. Гърло, хранопровод, стомах, тънко и дебело черво. И когато накрая излезе, миньорът трябва да го измъкне с пръсти от кървавите си фекалии, да го измие и да го занесе на пазара.