Изстрелът не беше смъртоносен, поне не веднага. Коленете на Сабо омекнаха, щеше да рухне на земята, но непознатият го задържа. Сабо се опита да си поеме въздух, червена пяна изби по устата му, очите му се изцъклиха. Изстрелът отекна над пясъчните дюни, подплашена чапла излетя от скалите в далечината.
— Къде е товарът? — попита шепнешком непознатият.
Сабо не можеше да диша. Усещаше ризата си подгизнала от кръв, кървави петна бяха избили по якето му. Отвори уста, но от нея излезе само глухо гъргорене и още кървава пяна.
— Кой те нае? За кого работиш?
Сабо подбели очи. Мъжът въздъхна и го блъсна напред. Сабо залитна няколко крачки, после се строполи надолу по склона и полетя към прибоя като парцалена кукла.
Всичко приключи за част от секундата, но на Сабо му се стори цяла вечност. Пистолетът се измъкна от колана му и падна във водата. Той се претърколи и се спря, легнал на една страна, покрит с пясък, в основата на една дюна. Докосна с ръка раната си. Бликаше кръв. Чувстваше се особено. Сякаш бе очаквал усещането да бъде различно. Макар да не чувстваше болка, не можеше да стои на едно място. Скоро щеше да изпадне в травматичен шок. Опита се отчаяно да поеме въздух с пълни гърди. Но дишането му беше учестено и накъсано, като на човек, който се дави. При всяко поемане на дъх раната му гъргореше и хриптеше.
Прострелян съм в дроба, помисли си той. Десет минути.
Когато кръвта се просмука през якето му и започна да се съсирва на пясъка, Сабо се претърколи по гръб. Не можеше да се съпротивлява повече. Погледна нагоре към хълма и видя как мотористът слиза бавно надолу с голям черен чувал за смет и парче навита тел под мишница. Високо в небето се кръстосваха бели следи от самолети. Той затвори очи и чу музика.
Опита се да мисли за съкровището, плътно завито в найлони и скрито на място, където никой не можеше да го намери. Никой освен него. Лично мое, каза си той. Дори това да беше краят, съкровището си беше негово и на никой друг. Каквото и да се случеше, каквото и да му стореше този човек, Сабо щеше да отнесе тайната си в гроба. Това бе предсмъртното му желание.
Непознатият беше слязъл до подножието на ската и се надвеси над Сабо. Сграбчи го за яката, повдигна главата и раменете му нагоре и приближи устните си до ухото му.
— Кажи ми за кого работиш — каза Лорънс.
3
Хотел-казино „Тамани Хол“ Макао
Анджела чакаше в апартамента на хотела си, когато на вратата се почука. Към момента Пак закъсняваше вече с деветдесет минути, а тя бе прекарала близо четири часа, без да върши нищо, освен да крачи напред-назад и да поглежда часовника си. Изпушила бе и кутия и половина цигари. Чашата й от кафе беше пълна с фасове. Което не беше добър знак. В нейния бизнес точността бе всичко. Когато колегата ти бандит не се яви на уговорена среща, това означава, че или е арестуван, или му се е случило нещо още по-лошо. Щом чу почукването, тя веднага отвори вратата, без да сваля веригата. Това можеше да е само Сабо Пак.
Но не беше.
Беше един от пиколата на хотела с голяма картонена кутия в ръце.
Анджела го изгледа смаяно от глава до пети. Не бе очаквала да получи пакет. Попита го дали е сигурен, че е за нея, и той потвърди. Дори обърна кутията и й показа залепеното отзад картонче с номера на стаята и името, под което я бе наела. Тимошенко, стая 5904. После добави на развален английски, че частен куриер на мотоциклет я бил оставил на рецепцията преди десет минути — експресна пратка от Хонконг или нещо такова. Дежурният се подписал срещу пакета и уредил да й бъде изпратен горе при първа възможност. Пиколото й го подаде с две ръце, протегнати напред. Пакетът не изглеждаше заплашително и Анджела го пое, благодари му и затвори вратата.
Ако можеше да си представи какво има вътре…
Пакетът не беше нищо особено — с размерите на голяма кутия за обувки, изработена от плътен черен картон. По него нямаше пощенски марки, стикери, баркодове или каквито и да било други отличителни знаци. Нямаше и щемпел с дата от куриерската служба, което й се стори леко подозрително. Анджела разпозна кутията — беше от луксозен магазин за конфекция в Хонконг, но беше доста очукана и надраскана от многократна употреба. Капакът беше залепен към основата с двоен слой широко тиксо, сякаш за да не изпадне или се разлее нещо отвътре. Най-отгоре беше отпечатано логото на магазина — галопиращ жребец е мото: Богатството е, за да се притежава, не да носи наслада.