Който и да й бе изпратил пакета, очевидно много държеше Анджела да разпознае лицето. Посланието нямаше да означава нищо, ако тя не знаеше чия е главата. Срезът беше прав, чист, едва ли не хирургически, сякаш бе извършен със скалпел или с медицински трион за рязане на кости. Чертите бяха запазени без промяна, кожата и косата бяха непокътнати. Почти нямаше кръв. Анджела се сещаше само за два начина, ако не се брои хирургическа ампутация, да се получи такъв чист срез. Или убиецът бе притежавал голям и остър меч и знаеше как да го използва, или главата бе отрязана със струна от пиано.
Така наречената струна от пиано всъщност не е никаква струна, а метална жица, тънка като острие на бръснач. Изработена е от високовъглеродна стомана и на практика не може да се скъса. Въпросното нещо се увива около шията на трупа и се притяга като гарота. Най-напред прерязва югуларната вена, после каротидната артерия, останалите меки тъкани и накрая гръбначния стълб. Главата просто отхвръква встрани. Обикновено това не може да се постигне с мускулна сила, но има най-различни приспособления, които да улеснят задачата. Един промишлен обтегач на кабелни връзки би свършил работа. Най-опасни са електрическите. Наемните убийци на наркокартелите им викат автогарота. Това са уреди е размерите на голям мобилен телефон, които се продават в железарските магазини. Цивилното им предназначение е да връзват на снопчета провиснали жици или да изпробват здравината на рибарско влакно. Но ако такова нещо се надене на шията на човек, ще му отреже главата за по-малко от минута. При това не са нужни никакви специални умения. Металната примка оставя след себе си чист, гладък хирургически срез, какъвто може да се постигне само в болнични условия. Анджела бе готова да се обзаложи, че в случая ставаше дума именно за това — обезглавяване с метална жица.
А убиецът очевидно си знаеше работата.
И със сигурност целта му не беше просто да изпрати послание до Анджела. Искаше да я сплаши по начин, който тя никога да не забрави. Да й покаже, че е способен на неописуема, дивашка жестокост. Че е в състояние да извърши ужасяващи, нечовешки злодейства и че ако се заеме с нея, тя дори няма да разбере откъде й е дошло. Искаше Анджела да знае, че е по петите й.
Тогава тя забеляза, че в гърлото на Сабо беше втъкнато нещо, което странно блестеше.
Грабна кутията с хартиени салфетки от масата, измъкна няколко и внимателно бръкна с пръсти в устата на мъртвеца. Някъде дълбоко вътре напипа нещо. Тя внимателно измъкна голям сапфир, както и две навити на тръбичка стодоларови банкноти.
С неохота тя се досети откъде е сапфирът — един от двайсет и шестте камъка, задигнати при операцията с рибарското корабче. Останалите двайсет и пет явно се намираха у убиеца на Сабо. Цялата й печалба, наградата за труда й можеше да се събере в малкото му джобче.
Нейното богатство.
Стодоларовите банкноти обаче нищо не й говореха. Тя беше свикнала да работи с хонконгски долари или с местната валута на Макао — патака, но не и с американски гущери. А и банкнотите бяха със стария дизайн, преди въвеждането на осигурителните нишки, които ги пресичаха през средата.
Тя измъкна още едно снопче салфетки, за да ги разгъне, и тогава видя написаното на тях с черен маркер. Почеркът беше груб и неравен, текстът — почти нечетлив. Умно. Старата банкнота е перфектната хартия за писане на анонимни заплашителни писма. Тя е минавала толкова пъти от ръка на ръка, че никой не може да каже у кого е била последно. Всяка банкнота, намирала се в обращение повече от няколко месеца, е покрита със следи от слюнка, кожни клетки и мазнини от стотици, ако не и хиляди хора. Целият този натрупан бял шум прави всякаква криминологична експертиза безполезна. Маркерът и неразбираемият почерк преследваха същата цел. Колко души на света притежаваха маркер? Колко можеха да пишат с големи разкривени букви, съзнателно небрежно и нечетливо, за да маскират почерка си? Всеки би могъл да й е изпратил тази бележка.
Тя разгъна първата банкнота и прочете:
Ще ми върнеш откраднатото срещу сапфирите.
После разгъна и втората.
Тук. Утре. Ще те наблюдавам.
Анджела се извърна рязко и погледна през прозореца. От „Тамани Хол“ се виждаха три други огромни хотели-казина. Някой знаеше къде се намира тя. Не можеше да се каже със сигурност дали отнякъде не я наблюдават. Отсреща имаше може би петстотин прозореца, всеки един от които гледаше към нейния. Тя изтича до вратата и натисна бутона, за да спусне плътните завеси.