Който и да я наблюдаваше, не искаше просто да й отнеме сапфирите. Бележката беше ултиматум. Ако целта му бе само да я сплаши, главата в кутията щеше да бъде достатъчна. Тя щеше да отпише операцията като пълен провал и да се махне от тук със следващия полет. Но случаят беше различен. Той искаше сделка. Проблемът бе, че тя нямаше никаква представа какво точно търсеше от нея. Ще ми върнеш откраднатото?! Какво, по дяволите, искаше да каже с това?
Първата й мисъл беше за тайните й банкови сметки по света, в които през годините бе скрила милиони долари. Тя имаше личен сейф на Кайманите, натъпкан с пачки стодоларови банкноти. Сметка в частна банка в Женева. Два-три милиона в Куала Лумпур. Диаманти в Антверпен. Еврооблигации в Сао Пауло. Брокерска фирма за недвижими имоти в Йоханесбург. Общата стойност на притежаваните от нея активи се менеше от ден за ден според капризите на пазара, но беше някъде около осем милиона долара. А през годините бе задигнала поне шест пъти по толкова и бе похарчила всичко. Въпросният хищник би могъл да я търси, за да й поиска сметка за какво ли не.
Какво знаеше той за нея? Какво искаше да му върне?
Анджела прокара пръсти през косата си. Това беше лично. Някой я бе издирил, за да й изпрати посланието. Тази хотелска стая трябваше да бъде тайна за всички. По дяволите, цялата операция трябваше да е тайна. Тайна, която дори контрабандистите от яхтата трябваше да отнесат в гроба си насред морето. След онова, което ги бе видяла да правят на младата жена в Рангун, те го заслужаваха. Контрабандистите бяха на дъното на океана. Кой в такъв случай я беше открил? Само четирима души знаеха къде е отседнала, а трима от тях вече бяха мъртви.
И така, кой я бе издал?
Нямаше време за губене. С един скок тя отиде до куфара си, метна го на бюрото и със замах го разтвори. Инстинктът й диктуваше да напусне незабавно хотела. С едно движение тя награби всичките си рокли от гардероба и ги натъпка в куфара. Взе пистолета от салонната масичка и кутията с двайсетина или трийсет телефона за еднократно ползване от конзолата за зареждане до телевизора. Обувките. Тази хотелска стая беше опасна. Ако искаше да остане жива, трябваше до пет минути да изчезне.
Започна да си припомня основните маршрути в града. Дебелият чичо Джо би могъл да я свърже с някой бандит, който да я изведе безплатно от страната. Ако успееше да се добере до марината, можеше да наеме бързоходна яхта до Хонконг и да вземе първия полет закъдето й видят очите. Кой паспорт да използва? Дали убиецът наблюдаваше хотела? Или пристанището? Мостовете? Анджела грабна сателитния си телефон от барплота и понечи да го пусне в чантата си, но се спря.
Какво правеше тя?
С бягство нищо нямаше да реши. Ако духнеше сега, подателят на бележката щеше да я последва. Много пъти досега бе бягала от полицията, но не знаеше нищо за този човек. Доколко беше запознат с метода й на действие? Вече знаеше за тайната й хотелска стая. Какво ли още знаеше? Имейл адреса й? Номерата на кредитните й карти? Телефонните й номера? Та той можеше да знае всичко за нея, включително за скритото й богатство. Което го правеше много опасен. Ако Анджела изчезнеше днес, какво щеше да прави утре? За да бъде изцяло в безопасност, тя трябваше да се държи така, сякаш този човек беше в течение на всичко около престъпната й кариера. Тоест да изчезне напълно. Да изостави всяко едно от нещата, които я свързват с миналото. Да скъса фалшивите си паспорти. Да се откаже от предишните си самоличности. Да остави парите си да мухлясват в банката. Разбира се, като професионалист тя бе свикнала да се отказва от вече изхабени имена, адреси и координати, но този път беше различно. За да оцелее, трябваше да се откаже от всичко. Да напусне веднъж завинаги този град, да изчезне за известно време и после да започне всичко от начало. Парите, които си бе спестила за черни дни, щяха да се изплъзнат веднъж завинаги от ръцете й.
Анджела погледна надолу към сателитния телефон.
Трябваше да има и друг начин.
Нужна й бе помощ. Ако решеше да не бяга от тази заплаха, й трябваше някой, който да й помогне да я осмисли. Някой, на когото да може да се довери изцяло, да разчита на него дори в най-опасни ситуации. Приятел, когото да познава добре и да му вярва. Човек призрак.
Анджела погледна часовника на телефона си. Не й оставаше много време. С треперещи пръсти написа анонимния имейл адрес, който не бе ползвала от години. Съобщението й беше кратко и мило. Тя го изпрати и се помоли наум да свърши работа.
Молбата й бе чута.
Защото след десет минути на другия край на света телефонът ми започна да вибрира.