Отворих телефона за еднократно ползване, превъртях менюто до входящата поща и отворих съобщението. Разбира се, нямаше как да го прочета на място. За целта ми бе нужен компютър, значително по-мощен от процесора на евтиния апарат — купувах си такива с дузини от бензиностанциите, но можех поне да преброя знаците на криптираното съобщение. Бяха не повече от двайсетина. Странно. Не разбирам кой знае колко от криптография, но си давах сметка, че и декодирано, съобщението едва ли щеше да е по-дълго. Обикновено е така. Който и да ми пращаше това съобщение, не обичаше излишните приказки. Което означаваше, че ме познава.
Включих на скорост и потеглих.
Аз съм това, което се нарича човек призрак. Когато дадена банда направи голям удар и трябва за известно време да изчезне от радара, викат на помощ такъв като мен. Аз не просто карам проблема да изчезне. Аз мога да накарам всичко да изчезне. Мога да бъда който си поискам след трийсет секунди. Нямам нито име, нито адрес, нито лице, което да запомните и разпознаете след време. Когато телефонът ми приеме повикване, аз винаги звъня обратно. Не приемам всеки ангажимент, изникнал отнякъде си, но след известно време на принудително бездействие всичко ми се струва за предпочитане пред варианта да лъскам с лакти игралната маса като някакъв канадски лузър. Върша онова, което върша, защото всичко останало ме отегчава.
Излязох от паркинга на казиното и по локалните улички се насочих към главното шосе. Пустинните плата на Орегон са нещо, което наистина си струва да се види през нощта. На небето нямаше нито едно облаче, звезден килим се простираше от единия хоризонт до другия. Облян в лунна светлина, пейзажът беше с цвят на горена захар, с разпръснати тук-там шубраци. Беше нощ, разбира се, но когато луната е пълна, огрява всичко като прожектор. Виждах поне на десет километра наоколо. Преди два-три милиона години цялата тази местност е била пометена от изригнал вулкан. Сега всичко, докъдето стига погледът, е покрито с фин вулканичен прах.
Когато се отдалечих достатъчно от града, аз свих по един коларски път и няколко минути се друсах по него, докато накрая спрях колата. Търсех усамотено място, където никой да не ме безпокои. Не че нямах доверие на хотела, но съм патил и знам: казината са бъкани с камери, хотелите гъмжат от хора. Докато тук беше удобно. Бих казал, усамотено. След като угасих мотора, вътрешността на колата потъна в мрак. Двигателят поцъкваше тихо в тъмното, изстивайки. Пустинният вятър се блъскаше в предното стъкло на колата. Погледнах още веднъж телефона си.
Лаптопът ми беше скрит под съседната седалка. Измъкнах кабела изпод стойката за чаши и го свързах с телефона си. След като машината зареди, изтеглих имейла от телефона и програмата за декодиране се стартира автоматично. Примигнах няколко пъти, докато очите ми се нагодиха към яркостта на екрана. Зададох кода и програмата издаде тих цвърчащ звук. Готово. Кликнах върху съобщението, за да го отворя. Беше кратко и не очаквах кой знае какво.
Но се оказа, че съм се лъгал.
Анджела е, гласеше съобщението. В леговището. Котай.
Сега.
5
Известно време седях неподвижно и усещах как стомахът ми се свива. Прочетох отново съобщението, за да се убедя, че не ме лъжат очите. Да, наистина беше от нея. Поех дълбоко въздух и го задържах в дробовете си.
Анджела.
Адски отдавна не бях чувал името й. От шест години, ако трябва да бъдем точни. В моя предишен живот тя ми беше ментор. Най-невероятната жена, която някога бях срещал. Бях просто хлапак, когато Анджела ме откри, прибра ме буквално от улицата и ме взе под крилото си. Беше по-възрастна от мен — мисля, че с десет години — и много, много по-мъдра. Тя ме направи престъпник. Тя ме научи как да си вадя социалноосигурителни номера и да регистрирам фалшиви кредитни карти. Как да променям външния си вид и начина, по който говоря, за да накарам всеки да повярва, че съм този, за когото се представям. Научи ме да бъда внимателен, да подбирам обектите, да се измъквам сух от водата. Честно казано, много малко от онова, което знам, не го знам от нея. И когато тя прецени, че съм готов, направихме заедно два-три удара. Беше страхотен партньор и винаги ми пазеше гърба. Имаше тънка крива усмивчица, с която озаряваше цялото помещение. И кожа, която ухаеше на пасион фрут и цигари.