Това продължи допреди шест години, когато тя просто изчезна в Куала Лумпур.
Ударът там беше най-големият, в който съм участвал през целия си досегашен живот. Операция с осем участници — един карач, един касоразбивач, един преводач, двама биячи, двама призраци и стратег. Последният се казваше Маркъс Хейз и беше най-интелигентният мъж, когото някога съм срещал. Истински гросмайстор в престъпния бизнес. По цял свят се носеха слухове за безупречните обири, които бе извършвал. Способен беше да планира практически всичко и всяко нещо, до което се докоснеше, се превръщаше в злато. Със самия факт на включването си в някоя от операциите му имах всички шансове да получа седемцифрен дял. Парите бяха изумителни, разбира се, но не това бе причината да поема тази конкретна задача. Включих се, понеже исках да видя Анджела. Месеци наред се бяхме укривали поотделно и аз нямах търпение да работя отново с нея. И още щом получих офертата на Маркъс по имейла, знаех, че това е перфектната игра за мен.
Целта на операцията беше германска финансова компания, която търгуваше с всякакви валути и притежаваше валутен трезор в центъра на Куала Лумпур. Двамата с Анджела бяхме отишли на оглед. Трезорът се намираше на последния етаж на един небостъргач; в него те складираха огромни бали купюри от валутните си постъпления, преди да ги разпределят по клоновете си в цяла Азия. Приблизително на всеки час брониран камион влизаше в подземния гараж и разтоварваше по няколко касетки с пари, докарани направо от летището. До трезора се стигаше единствено със строго охранявания асансьор, който водеше само до последния етаж. Маркъс бе открил начин да отвлечем асансьора. След като се качихме горе, ние влязохме в банката и задържахме заложниците цял час посред бял ден. Пробихме дупка във вратата на трезора и го опразнихме. В крайна сметка си тръгнахме от там с равностойността на нещо от рода на 17,5 милиона. Повече пари, отколкото който и да било от нас бе виждал някога през живота си.
И изведнъж всичко се обърка.
Аз се издъних пръв. Седмица преди удара, докато си подготвяхме екипировката, бях показал случайно паспорта си на ченге под прикритие. От този момент нататък полицията бе започнала да ни бройка. Бяха успели да установят кой е пътувал с мен, докато сме минавали през паспортна проверка, и бяха разкрили фалшивите ни самоличности. Без да подозираме, бяхме скочили в капана им.
Ченгетата ни бяха чакали да ударим банката. В момента, в който влязохме в асансьора, целият небостъргач заприлича на „Кучешки следобед“ — помните ли го оня филм? Кралската малайзийска полиция изпрати хеликоптери да кръжат около сградата и отцепи района на десет преки разстояния. Автомобилното движение в най-оживената част на града бе напълно парализирано. Сградата бе заобиколена от патрулни коли. Докато успеем да отворим трезора, вече течаха преговори за освобождаване на заложниците на два езика — на английски и на малайски.
Пълен провал, откъдето и да погледнеш.
Докато планирахме удара, знаехме, че ченгетата все по някакъв начин ще реагират. Това беше неизбежно. Не можеш да обираш банка в продължение на един час, без някой да ти потропа на вратата. Бяхме се подготвили за патрулни коли и блокади по пътищата, дори за вземане на заложници. Но понеже полицаите знаеха за предстоящия удар, бяха имали време да се подсигурят. Нито патрулки, нито блокади щяха да попречат на плана ни, но хеликоптери… Веднъж приключили с обира, идеята беше да избягаме през покрива на сградата. Точно над банката имаше частна площадка, където генералният директор държеше винаги зареден личния си хеликоптер, готов по всяко време да го закара от работното място до имението му в планините Гентинг. Въпросния ден директора го нямаше и луксозната машина просто си седеше там в очакване на пасажери. В нея имаше място за всичките седем членове на екипа, плюс товара ни. Нашият карач Алтън Хил се бе обучавал два месеца да управлява хеликоптер в някакво нерегистрирано училище за пилоти във Виетнам. След като разбиехме трезора, той беше готов да ни откара, до където му кажем… ако не бяха идиотските полицейски хеликоптери.
По план трябваше да се възползваме от една вратичка в полицейските правилници. В онези години Кралската полиция разполагаше само с няколко хеликоптера, които да покриват цялата страна. Бяха предназначени за издирвателно-спасителни операции, а не за удари от въздуха. По онова време повечето от тях патрулираха над морето и търсеха пирати и контрабандисти. Само един работеше в района около Куала Лумпур, като в момента, когато ударихме банката, трябваше да провежда учения на сто мили от столицата, в град Ипо. За да реагира на обира, той трябваше първо да кацне и да зареди гориво. Дори ако полицията си свършеше перфектно работата, щяха да минат поне четиресет минути, преди да докарат хеликоптера. През това време ние вече щяхме да имаме цял час преднина. Щяхме да избегнем изцяло полицейските блокади, като преди тръгването си трябваше да изстреляме и няколко гранати със сълзотворен газ от покрива за отвличане на вниманието. Ако ни подгонеха с хеликоптер, щяхме да вземем курс към летището, за да не могат да ни последват, без да навлязат във въздушните коридори на самолетите. Оттам нататък беше лесно: щяхме да кацнем някъде в дълбоката провинция, да взривим машината и да се смесим с местното население. Щяхме да променим самоличностите си, дори евентуално да се промъкнем през границата в съседен Сингапур и да започнем нов живот като баровци. Във всеки случай това беше планът. И като нищо щеше да сработи, ако ченгетата не ни очакваха.