Полицията не знаеше къде е отишла.
През следващата една година изгледах записа хиляди пъти. Познавах всяка секунда от него може би по-добре от ченгетата. Бях го изчистил от смущения и бях увеличил образа. Анализирах го кадър по кадър. Нищо в него не подсказва маршрута на бягството й. В последните няколко кадъра Анджела обръща глава назад, гледа към камерата, на лицето й е изписан ужас, меката й като коприна черна коса се замята пред лицето. После проблясват изстрелите… и нея вече я няма. Казах си, че това е някакъв номер. Исках да вярвам, че в последната минута тя е съумяла да изчезне, да се стопи в небитието, да се смеси с местните. Искаше ми се да вярвам, че Анджела е жива, макар да нямаше как да го знам.
Мина още една година.
Опитвах се да я открия. Обикалях всички места, където се бяхме виждали преди. Проверявах любимите ни хотели, като наемах същите стаи, в които бяхме отсядали заедно. Прекарах една нощ в познатия ни апартамент в „Босколо“ в Прага. Никъде нямаше и следа. Беше изчезнала. След известно време започнах да си съчинявам истории за нея. Може би се бе оттеглила от света в някой природен резерват в Африка. Или си бе купила бар в Бразилия. Или бижутериен магазин в Европа. Или сервираше кафета в крайпътен ресторант в Тенеси. Анджела можеше да е всеки, навсякъде. Ако я срещнех сега, как ли щеше да изглежда? Дори никога повече да не я видех, имах потребност да вярвам, че тя е някъде там — светът е голям. Понякога тя беше единствената ми причина да ставам сутрин от леглото.
Но после мина още една година.
И още една.
И още една…
Общо шест. Твърде дълго време, ако чакаш някого. Започнах да забравям дребни неща. Когато затворех очи, вече не можех да си представя лицето й. Забравил бях тънката й усмивчица, аромата на косата й. Забравил бях гласа, който използваше, докато беше с мен, само с мен, когато оставахме насаме между задачи. Забравил бях с каква лекота беше в състояние да върти един мъж на пръста си и да го накара да изпълни всичките й желания. Забравил бях как си пиеше кафето сутрин. Звука на смеха й.
Аз също се бях променил. Превърнал се бях в нещо, което никога не бих си пожелал да бъда — празна черупка. Самотата изморява. Анджела бе моят най-добър, единствен приятел. Сега нямах с кого да си говоря и бях започнал да забравям кой съм. Откакто я бях изгубил, нямаше кой да се обърне към мен по име. Смътно помнех, че се казвам Джак, но бях забравил кой е Джак. Не знаех що за човек е. Търсех я. Спях. Събуждах се. Ядях. И отново същото. След време престанах да чувствам каквото и да било. Тя вече не ми липсваше толкова, колкото аз сам си липсвах. Всичко беше далечен спомен, полузабравен сън.
Бяха трудни времена. Вече нищо не ми доставяше удоволствие, нагърбвах се с все по-опасни задачи. Постепенно престанах да играя игри, които знаех, че ще спечеля. Единствената ми радост бе да рискувам живота си. Прозявах се, докато ми навираха дула на пистолети в лицето. А когато не ме заплашваше физическа опасност, играех на рулетка с високи залози. Често с часове. Бях се оставил на сляпата съдба, не полагах никакви усилия да направлявам живота си. Какво друго ми оставаше? И какво значение имаше всъщност? Аз можех да съм най-умелият престъпник в света, но светът никога нямаше да научи за мен.
Преди около година Маркъс Хейз се обади за пръв път след онзи провален обир. Каза, че ако искам да изкупя вината си, трябва да се включа в една последна операция в Атлантик Сити. Свърших му работа, но не защото той ми бе наредил да го направя. А защото ми беше скучно. Толкова дълго бях живял живота си предпазливо и в безопасност и какво бях получил? Нищо освен пистолет, богатство, ново лице и празна маса. Бих дал всичко само да я видя още веднъж. Ако онзи следобед не загинех, още същата вечер бях готов да се захвана с нещо друго.
Един въпрос не ми даваше мира: какво се бе случило с Анджела?
Устните ми бяха изпръхнали, когато бавно затворих лаптопа и го поставих обратно под седалката до мен.
Наистина ли беше тя?