Не, отговорих си веднага аз. Не може да бъде. Ако Анджела наистина беше още жива, щеше отдавна да се е свързала с мен. Беше някакъв капан. Аз имах много врагове, а това беше идеалният начин да ме изкушат да си подам носа от убежището. Една нейна дума и аз бях готов да притичам на минутата. Сещах се за няколко души, които бяха готови здравата да се изръсят, за да ми пръснат черепа. И всеки от тях беше напълно способен да ми свие този номер. Дявол да го вземе, някои от тях знаеха и колко се възхищавам от нея. Един интелигентен противник би използвал нарочно името й, за да види дали ще клъвна. И ако клъвна, да ми отсече главата.
Ами ако имаше и най-малък шанс да е наистина тя?
Ако не отидех, никога нямаше да си го простя. Дори нещо по-лошо: щях да прекарам остатъка от живота си, питайки се дали ме е чакала някъде. И да се изяждам от разкаяние. Тъй че, дори да беше капан, си струваше да опитам. Бих отишъл накрай света, за да я видя отново. Длъжен бях да открия какво се е случило.
Нека повторя: Анджела е единственият човек на Земята, който знае истинското ми име. През последните шест години съм я търсил на пет континента. Похарчил съм стотици хиляди долари, за да я издиря. С нея така и не успяхме да се сбогуваме истински. Не знам защо това ми е толкова важно, но е. Всичко в нея може да се промени. Всичко, което знам за нея, може да изчезне, всичко, което съм харесвал в нея, да се изпари, но нищо. Искам просто още един шанс да си я припомня. Да я възприема с всичките си сетива и да я осмисля. Да знам, че е била истинска, а не плод на въображението ми.
Освен това всичко беше за предпочитане пред това да изхабя още един ден от живота си тук.
На седалката до мен имаше черен сак с всичко, което ми е нужно, за да тръгна без предизвестие: портфейл, натъпкан с пари, четири паспорта, четири шофьорски книжки, три предплатени телефона с включен роуминг, две-три крадени кредитни карти, радио детектор, ръкавици, очила и една стара бензинова запалка. На ръката си носех часовник „Патек Филип“, а на седалката лежеше порядъчно измачкан екземпляр на „Одисеята“ в превод на Робърт Фейгълс, чиито полета бяха изпълнени с мои ръкописни бележки. Това беше целият ми багаж. Останалите ми дрехи бяха още в стаята. Хотелът можеше да си ги задържи. Щях да им се обадя и да им кажа, че се е наложило да тръгна по-рано. Те едва ли щяха да се замислят особено. Няма нищо странно в това един комарджия да вдигне гълъбите по никое време, особено ако казиното се намира в пределите на индиански резерват.
Чакаше ме дълъг път и аз вече мислено планирах маршрута. Трябваше да стигна до булевард „Котай“ в Макао, най-големия хазартен център на съвременен Китай. Погледнах часовника си. Ако тръгнех веднага, щях да бъда в Солт Лейк Сити за първия полет, после от Лос Анджелис или Тайпе да направя връзка за Хонконг. Това означаваше да карам като луд, но на мен не ми пукаше. Голяма част от пътя ми представляваше абсолютно права и равна отсечка, където можех да вдигна и 200 километра в час, преди да привлека вниманието на ченгетата. Ако си организирах добре нещата, след по-малко от двайсет и четири часа можех да бъда в Китай. Можех да си поръчам билетите по телефона и бях готов да платя всякаква цена. Пресегнах се и завъртях ключа, за да запаля двигателя.
Време беше за път.
6
Еърбъс АЗ50 на „Хонконг Глобал“ над Макао
Няколко минути след седем сутринта зърнах Макао през прозореца над крилото. Бях спал през по-голямата част от полета с помощта на два бърбъна и на свалящата се до хоризонтално положение седалка. На хоризонта в далечината се разливаше море от светлини. Красиви планински силуети се издигаха над морето и билата им се скриваха в надвисналите облаци.
Дявол да го време, толкова отдавна не бях идвал насам.
Прозявах се и гледах през прозореца. В тази част на света вече съмваше. Когато излетях от Солт Лейк Сити, беше още четвъртък. Тук беше вече събота сутрин. Слънцето се показа над хоризонта и обагри далечните небостъргачи в тъмнооранжево. Съзвездия от светлини блещукаха през мъглата под нас. Рекламни клипове се прожектираха на огромни видеоекрани с височина колкото двайсететажна сграда. Видях един, който рекламираше предстоящ боксов мач.
За онези от вас, които никога не са били в Макао, нека ви кажа накратко за какво става въпрос. Това е място на контрасти. Класически португалски колониален град в комбинация с пулсиращ китайски хазартен метрополис. Промишлени зони се редуват с голф игрища, сенчести павирани улички извеждат към казина с милиардни обороти, пред които са спрени ръждясали колела и нови ламборгинита. Казината са оборудвани с американски слот машини; хотелите към тях са бъкани с италиански бутици и суши ресторанти. Молитвени килимчета се продават редом с порно списания. Макао е място, където китайски комунистически функционер може да си купи дизайнерски костюм за 5000 долара, без това да направи някому впечатление.