Стюардесата почука на вратата на индивидуалната ми кабина и ме изтръгна от мислите ми. Аз отворих и й поръчах едно двойно еспресо. След две минути тя ми донесе чашката с бисквитка отстрани. Като се има предвид състоянието, което бях пръснал за тези билети, това беше най-скъпото кафе, което някога бях пил. Вдигнах облегалката си, пуснах новините по телевизията и се прозях.
След двайсет минути колелата на самолета допряха пистата.
7
Слязох пръв от самолета, преметнал черния си сак през рамо, и стъпих долу на асфалта. Посрещна ме убийствена жега — трийсет градуса по Целзий, беше още сутрин, а въздухът тежеше от влага. И имаше вкус на цигари и солена вода. На пот и гума. Двама униформени от летищната полиция ни насочиха към терминала. Международното летище на Макао няма ръкави, затова пътниците отиват пеша или вземат автобуса до сградата. Аз прокарах пръсти през косата си и сложих слънчевите си очила.
Когато влязох вътре, терминалът беше претъпкан и трябваше да си пробивам с лакти път към паспортния контрол. Всеки пристигнал в Макао трябва да показва документ за самоличност, дори пътуващи от други части на Китай, така че всеки ден десетки хиляди хора минават през тези гишета. Наредих се на опашка и когато стигнах до гишето, поставих паспорта и анкетната си карта на малката масичка. Служителят ми хвърли бегъл поглед и подпечата паспорта ми, без да каже дума.
Прибрах си паспорта и тръгнах към изхода покрай багажните ленти. На всеки метър се бяха наредили шофьори на лимузини, вдигнали нагоре хартиени табели с имена на пътници и казина. Когато стигнах до ескалаторите, започнах да се оглеждам наоколо за обменно бюро, понеже в себе си имах само американски долари. Такива се приемаха в по-скъпите хотели, но почти никъде другаде. В Макао има два вида валута — хонконгски долари и местната валута, патака. В казината приемат само хонконгски долари, но обикновените хора вземат и патаки, което прави пазаруването в този град жива мъка. Трябваше ми по малко от всичко. След като намерих чейндж, подадох на касиерката дебела пачка долари. След няколко минути тя се върна с голям плик, в който бяха наблъскани няколко още по-дебели пачки розови и лилави банкноти. Измъкнах няколко и й ги оставих като бакшиш, после изхвърлих квитанцията. Вече бях готов да тръгвам. Разблъсках отново тълпата, излязох навън и се заоглеждах за такси.
Обикновено избягвам такситата. Твърде опасни са. Така полицията най-лесно може да те проследи. Нюйоркските таксита например имат камери, синхронизирани с джипиес устройства, които заснемат всеки пътник на видео; борден компютър води точна сметка на всички спирки за качване и слизане. Да се возиш на такова такси е все едно да спреш патрулна кола на автостоп.
Макао обаче не е Ню Йорк. Тукашните таксита не разполагат с такава засукана техника. Поне засега. Освен това са евтини, има ги навсякъде и шофьорите не задават въпроси. Ако плащаш в брой, едно пътуване е практически непроследимо. Освен това шофьорът е твоят посредник към всичко противозаконно, което градът може да предложи. Срещу вярната цена той ще те разведе из черния пазар. Хероин? Ще те закара до съответния уличен ъгъл и ще ти покаже хлапака с джобове, натъпкани с малки пакетчета прашец от местната марка „Асо пика“. Кокаин? Ще ти даде визитката на дилъра, който обслужва казиното ти. Момичета? Кажи му по какви перверзни си падаш и той ще те откара до бардака, който ще удовлетвори всичките ти прищевки. Искаш да избягаш и да се скриеш? Той ще те упъти как тихомълком да се качиш на рибарски кораб или да се свържеш с някой трафикант на хора на пристанището. В един град на порока всеки рано или късно опира до такси, защото никой не познава улиците по-добре от шофьора. През годините той е возил всевъзможни отрепки и е натрупал познания за живота, за които всеки е готов да плати. В края на краищата не е противозаконно да покажеш някому къде се случват нещата, нали така? Има само един проблем.