Понякога, макар и рядко, се случва да попаднеш на честен таксиджия.
Застанах на края на тротоара и огледах прииждащия автомобилен трафик пред салона за пристигащи; покрай мен минаваха всевъзможни таксита. Имах избор. Повечето бяха сякаш твърде безлични за моя вкус — тойота корола в черно и кремаво със светещи реклами на покрива. Половината вече заети, половината още свободни.
Изчаках, докато се появи едно, което изглеждаше малко по-различно. Констатирал съм, че колкото по-занемарено е едно такси, толкова по-склонен е шофьорът да нарушава правилата. Въпросното беше също корола, но от много по-стар модел, като отстрани имаше реклама на хотел-казино „Галакси Макао“. И надлъжни охлузвания, сякаш се бе отъркало в мантинела, а когато спря на стоянката, спирачките му извиха жално. Аз дадох знак на шофьора и той веднага включи сигнала „заето“. Вратата се отвори и аз се мушнах на задната седалка. Вътре миришеше на вкиснато и цигари. Дръжката на вратата беше покрита с плътен слой от някаква загадъчна органична материя. Шофьорът ме попита на развален английски накъде да кара. Аз почуках с пръст по плексигласовата преграда и той се обърна назад, учуден. Извадих от джоба си пет банкноти по хиляда хонконгски долара и ги плеснах на преградата.
— Не включвай апарата и не ползвай радиостанцията — казах аз. — И ме закарай някъде, където да си купя пистолет.
Пътувахме мълчаливо около двайсетина минути. Аз държах длан над челото си, за да се пазя от яркото сутрешно слънце. Ако трябва да бъдем точни, Макао е два отделни града, свързани с няколко моста. Островите на юг са осеяни с бляскави небостъргачи, облени в неон петзвездни казина, голф игрища и скъпи курортни хотели. Там се намира богаташкият оазис около булевард „Котай“. Полуостровът на север е напълно различен — едно бавно рушащо се бетонно гето. Улиците около мен бяха тесни и задръстени от боклуци, а жилищните блокове бяха наблъскани толкова близо един в друг, че сякаш се движехме по дъното на каньон. Тротоарите бяха непроходими от гъсто преплетените корени на бананови дървета. До нивото на улицата едва достигаше светлина. Жилищата бяха струпани едно върху друго като кубчета за игра; имах чувството, че един по-силен порив на вятъра щеше да ги катурне. От бетонните фасади под всевъзможни ъгли стърчаха стоманени прътове от оголена арматура; по стените надолу се стичаха петна от ръжда. Малко момче замахна с бухалка за крикет и запрати една стъклена бутилка право пред колата ни. Задухът беше непоносим. Шофьорът паркира пред една жилищна сграда и ми се усмихна многозначително.
— Тук ли е мястото? — попитах аз.
— Да — отвърна той. — Специален пазар тук горе.
— Къде?
— През вход и нагоре по стълби — каза той. — Всичко, кое искаш, там има.
Той понечи да ми каже колко му дължах за първата отсечка от курса. Тези хора никога не пускат пътника да слезе, преди да си е платил, тъй че аз му подадох две хиляди долара и му казах да чака и да не премества колата за нищо на света, дори полицаите да му наредят. Казах му също, че се връщам до няколко минути, после имаме още едно спиране и ще му платя остатъка. Той сякаш ме разбра. Усмихна се. Включи аварийните светлини и ми отвори вратата. Аз преметнах сака си през рамо и се измъкнах от колата.
Надписът на английски над входа гласеше „Лотус Вейл Апартмънтс“. Самата сграда не беше нищо особено — една от многото кочини в това бетонно гето. Над тясната уличка се развяваше пране, прозорците и балконите на долните етажи бяха с метални решетки. На партера имаше офис на спедиторска фирма със заковани прозорци. Към жилищната част водеше желязна врата с цифров код, но подпряна с тухла в полуотворено положение. На нито един от звънците нямаше табелка. Нито пък домофон. Някъде отвътре дочух звук от капеща вода. Докато влизах вътре, гледах да не докосвам нищо.
Между другото, в Китай не се продават и купуват свободно огнестрелни оръжия както в Америка. При нас, в Щатите, можеш да влезеш в който си щеш оръжеен магазин, да ти проверят документите и да си излезеш с чисто нова гладкоцевна пушка или карабина. На някои места се плаща такса и има няколко дни чакане, но обикновено това са единствените затруднения. Докато в Китай самото притежание на огнестрелно оръжие се наказва с каторга или нещо още по-лошо, а трудовите лагери в тази страна не са балнеосанаториуми. И въпреки това оръжие може да се намери навсякъде. Все пак Макао е гангстерски град. Ченгетата не могат да бъдат навсякъде. Големите банди внасят с шлепове всякакви муниции, задигнати от Червената армия, и ги продават на безценица на местни играчи. От обстоятелството, че има закон за забрана на притежаването на огнестрелно оръжие, далеч не следва, че такова не се намира, и то най-често в грешни ръце. А черният пазар изглежда точно като този човешки кошер по средата на бетонното гето.