Във вестибюла на сградата двама младежи се бяха излегнали направо на пода под омазаната с графити стена, сякаш за да избягат от сутрешната жега. Трябваше да ги прекрача, за да продължа нататък. Единият бавно зареждаше спринцовка с хероин, докато другият беше поставил турникет на ръката си и я почукваше с пръст, за да намери вена. И двамата вдигнаха невиждащи погледи към мен; зениците им бяха тесни като топлийки. Пуснах две банкноти върху момъка със спринцовката и попитах:
— Кой етаж?
Той посочи с пръст нагоре.
— Единайсети.
Кимнах и се заизкачвах нагоре по стълбите. Всички стаи на всеки етаж изглеждаха натъпкани с хора далеч над капацитета си. На третия етаж подминах две хлапета, които седяха на стълбищната площадка и търкаляха топка напред-назад. Те дори не ме погледнаха, когато минах покрай тях, което само по себе си беше показателно. Дори в този ранен час в сградата прииждаше върволица от народ. Колкото по-нагоре се качвах, толкова по-плътни и ярки ставаха графитите по стените, като често се повтаряше една фраза на английски език: Забравете всякакви мисли за връщане назад. Някакъв девиз на местните дечурлига, помислих си аз. Или може би предупреждение.
Когато стигнах на последния етаж, знаех, че съм попаднал на правилното място. В края на коридора една от вратите беше подпряна с вентилатор на стойка, който се въртеше на 90 градуса. До него млада жена, може би шестнайсетгодишно момиче, седеше на пода и държеше в скута си алкохолна напитка, загърната в кафяв хартиен плик. Очите й бяха замъглени, сякаш цяла нощ бе прекарала на крака. Цигарата в другата й ръка бе изгаснала. На края й имаше два сантиметра пепел.
Прекрачих и нея и бутнах вратата. Отвътре апартаментът беше напълно гол. Нямаше никакви мебели. Подът беше от грубо излят бетон. Прозорците бяха облепени с черни торби за боклук, така че вътре почти не проникваше светлина. Стените бяха покрити от пода до тавана с китайски йероглифи. В тази малка стая бяха наблъскани може би половин дузина млади мъже и жени, всички в състояние на тотално опиянение. Онези, които не бяха проснати на пода, седяха полуоблегнати на стените. Навсякъде се въргаляха турникети, запалки, цигари, бирени бутилки и празни найлонови пликчета. Имаше и оранжеви капачки от игли, но самите игли не се виждаха. Спрях се до вратата и изчаках няколко секунди. Никой от присъстващите не забеляза присъствието ми.
Това беше капан.
Не за мен, разбира се. „Капан“ на гангстерски жаргон е мястото, където черноборсаджии и трафиканти въртят бизнеса си. В някои квартали капанът е обикновен ъгъл между две улици, за който знаят местните хлапетии. В други е обществена градинка, задната стаичка на някой бар или дори движещ се автомобил, които обикаля по цял ден около едно и също каре. Най-често обаче капанът е къща или жилищен блок, където може да влезе всеки. Там сутеньори продават женска плът, пласьори пласират дрога, каубои се стрелят с други каубои. Нещо като неутрална територия. Сградата не е собственост на конкретна банда, така че дори полицията не може да я затвори. А дори и да я затвори, играчите винаги могат да се прехвърлят другаде. А се нарича капан по конкретна причина. Попаднеш ли вътре, няма измъкване.
Самият факт, че се намирах там, караше кожата ми да настръхва. Малко неща на този свят са ми по-противни от хероина. Той уби майка ми. Отдавна бях загубил вкус към всякаква химия.
Прекрачих няколко от натръшканите тела, за да огледам по-добре помещението. Вратата към другата стая беше преградена от мънистена завеса, но аз се опитах да надникна вътре. Въздухът миришеше на прах и застояла урина.
— Кой си ти? — попита глас зад мен.
Обърнах се. На вратата на апартамента бе застанал нисък филипинец на възраст между 40 и 50 години. В ъгъла на устата си имаше забучена цигара и говореше с лек австралийски акцент. Облечен беше с ватиран суичър, но на лявата му китка се виждаше златен „Ролекс“ — явно не беше наркоман. В дясната си ръка държеше кутия червено марлборо. Беше плешив, а малкото останала коса около ушите му беше побеляла.