— Никой — отвърнах аз, докато го оглеждах от глава до пети.
— Аз съм Ботиста — каза той. — И тази дупка е моя.
— Един приятел ме изпраща. Казва, че можеш да ми помогнеш.
— Ако ти трябва доза, ще изчакаш до довечера — каза Ботиста. — Пласьорите идват по веднъж сутрин и вечер, а дозите се разпродават за по-малко от час. Ако ти е спешно, пробвай да изкрънкаш от редовните посетители.
— А тогава какво правиш тук?
— Казах ти, дупката е моя — повтори той. — И съм тук, за да наглеждам нещата. Грижа се да има чисти игли за децата, да не правят бели, докато чакат пласьора. След деня за заплата тук е истински панаир. Купуват си дозите и се инжектират на място. Преди всички смъркаха крек от фолио. Още по-преди се дупчеха с кетамин. Още по-преди са пушили опиум. Какво е било преди опиума, никой не знае.
— И ти просто идваш да палиш и гасиш лампите.
— Обикновено — ухили се Ботиста. — По-скоро климатика. Виж сега, туристе, как рече, че ти е името?
— Никак.
— Хайде, хайде. Да не мислиш, че на ченгетата им дреме за тази дупка? И да се запали, няма да си размърдат задника да видят какво става. Все някак трябва да ти викам.
Аз мълчах. Погледнах към наркоманчето, което се беше излегнало на пода до мен и клюмаше с глава. Очите му бяха полузатворени и кървясали. Бавно го прекрачих.
— Можеш да ми викаш клиент — отвърнах накрая аз. — Или да ми кажеш да го духам. Ако не искаш да правим сделка, ще си намеря друг.
— Добре де, разбрах — каза Ботиста. — Не е моя работа. Виждам, че не си достатъчно отчаян, за да си крънкаш доза, а си и твърде добре облечен, за да си редови пласьор. Ако не ти трябва доза и нямаш намерение да запалиш сградата, какво търсиш тук?
— Застраховка.
Ботиста се усмихна. Това е жаргонен термин, който всички по света разбират. Една застрахователна полица може да покрива определени щети, но най-добрата застраховка си остава патлакът, мушнат в колана. Ботиста ме огледа внимателно и попита:
— А имаш ли мангизи за такова нещо?
— Парите ми са наблизо. Хонконгски долари. Един приятел ми ги пази.
— Ами тогава остави две хиляди долара, за да покажеш, че си сериозен — рече Ботиста. — А аз мога да ти намеря каквото щеш желязо. Познавам един тип, който не търгува с непознати, особено такива с американски акцент. Но с мен ще направи сделка. Ще се върна до пет минути с желязото или с отговор.
— Не давам капаро — отсякох аз. — Какво, на идиот ли ти приличам?
— Не — отвърна Ботиста, като прехапа устна. — Истината е, че приличаш на сериозен пич.
— Ами отнасяй се към мен като към такъв.
— Добре де — кимна Ботиста. — Ела с мен тогава.
Той ме заведе в задната стая, като отметна завесата от мъниста и ми направи път. Тя не се отличаваше много от предната освен по това, че беше празна. Но в нея се въртеше истинският бизнес. Покрай една от стените имаше продълговат шкаф, който може би някога бе служил за бар, с рафтове, където са били наредени бутилките. Ботиста се шмугна отзад, изплю цигарата си на пода и я разтърка с крак, после се наведе и измъкна голям вързоп от сив брезент. Постави го на плота и го разгъна. Появиха се около дузина огнестрелни оръжия с различна форма и големина, плюс няколко ножа за по-сигурно.
— Не изглеждаш да си местен — каза той. — Какво те води в Макао, господин клиент?
— Имам среща със стар приятел — отвърнах аз.
— И какво? Този приятел те е помолил да думнеш някой бижутериен магазин ли?
Не отговорих. Повечето от пистолетите на плота пред мен бяха стари и ръждиви. Едно гангстерско оръжие може да изтърпи какво ли не, докато накрая се озове на черния пазар — от неправилна употреба през излагане на огън и вода до необмислени модификации, плюс нормално износване. Най-често такива оръжия се почистват веднъж на няколко години, тъй като собствениците им ги крият в кутии от обувки за в случай, че потрябват. Тези на плота пред мен имаха дълбоки драскотини по метала и изтрити дръжки. Нямаше нито едно ново. Серийните номера изглеждаха заличени с ацетиленова горелка. Можех само да се надявам, че изобщо работят.
Първа отляво надясно беше стара малка берета. До нея имаше.32-калибров револвер без скоба на спусъка, за да може да се ползва с дебели ръкавици. Следващите два бяха много стари версии на револвера „Смит енд Уесън“, модел 10. Не беше моят стил.
Последният пистолет от редицата беше компактен колт, модел 1911 г. Полуавтоматик, хромиран. По света има най-различни разновидности и изпълнения на класическия „Колт 1911“, но този ми беше непознат. Ботиста видя, че се заглеждам в него, и ми подаде носна кърпичка, за да го взема в ръка, без да оставям отпечатъци. Вдигнах го за скобата на спусъка; оказа се по-лек, отколкото очаквах. Натиснах лостчето и освободих пълнителя. Беше с шест патрона. Дръпнах затвора, за да проверя действието на механизма. Помирисах го. С него не бе стреляно отдавна, което в случая беше предимство. Беше, 45-калибров магнум, което също беше добре. Пуснах затвора и дръпнах спусъка, за да чуя щракването на ударния механизъм. Беше гладък и мазен.