Лорънс наблюдаваше внимателно наркопласьора, който отпи от чашата си и направи гримаса. Не бе нужно да изпива целия чайник. Няколко глътки бяха предостатъчни. След като човекът плати вечерята и си тръгна, Лорънс го подмами в една сляпа уличка с някаква набързо скалъпена история, че уж се бил загубил, и го удари с електрошокова палка.
Когато виетнамецът дойде на себе си, беше вързан с верига за някаква ограда в покрайнините. Лорънс не го докосна повече с пръст. Отровата свърши всичко вместо него. Човекът издържа няколко часа. Оказа се по-силен, отколкото изглеждаше. Но скоро смъртоносният халюциноген подейства. Лорънс му задаваше въпроси и мъжът отначало отговаряше, после започна да бръщолеви несвързано. Тротоарът около него се кривеше и разтваряше като разтопен восък. Демони и дракони ревяха в ушите му. Невидими мечове режеха плътта. Той се дереше с нокти по лицето, докато от очите му не потече кръв. Молеше за куршум в черепа, но Лорънс отказваше да му го даде. Поне за момента. Остави го да се мъчи, вързан за оградата, в продължение на осем кошмарни часа.
Към края пласьорът лежеше сгърчен на тротоара, покрит със собствените си изпражнения и издаващ пронизителни писъци от болка и страх. Тогава Лорънс се усмихна и му пръсна черепа.
Всяка минута от тези осем часа му бе донесла неописуема наслада.
Лорънс бе следил тази пратка точно три седмици. Пропътувал бе стотици километри по някои от най-тежките терени в Югоизточна Азия. Спал бе в колиби и бордеи с течащи покриви, в сравнение с които товарният контейнер приличаше на „Риц-Карлтън“. Работодателят му го бе наел да проследи пратката след границата между Аруначал Прадеш и Мианмар, когато още беше в каросерията на онзи стар съветски брониран камион. Не бе успял да го открие веднага. Всъщност след няколко дни лутане из планините Канчин, където на всичко отгоре се водеха и военни действия, той бе започнал да се пита дали това нещо изобщо съществува. Може би щеше да се окаже просто слух или продукт на захраненото с хероин въображение на някой бунтовнически командир. Селата по границата бъкаха от легенди за призраци. Защо точно тази да е истинска? Лорънс не беше изцяло убеден в истинността й.
Докато не откри труповете.
Откъдето и да минеше пратката, след нея оставаха купища трупове. Първите няколко откри край пътя, северно от Танай, дълбоко в контролираната от бунтовниците хълмиста земя. Някакъв местен мъж бе прострелян в главата, почти от упор, и завързан за дърво с бодлива тел. В краката му лежаха две жени, застреляни по същия начин. Телата им бяха покрити с прясно отрязани слънчогледови стъбла. Когато Лорънс ги намери, около тях се бяха събрали тълпа местни зяпачи. Той ги попита какво се е случило и хората му разправиха, че някакви мъже с брониран камион се опитали да прекосят реката предишния ден, но камионът им се повредил. Човек от селото отишъл да види какъв е проблемът и те го застреляли. Когато двете жени му се притекли на помощ, застреляли и тях.
Петдесетина километра по-нататък Лорънс се натъкна на нови трупове. Отряд бойци, вероятно дочули за първата стрелба, се бяха опитали да спрат камиона в планински проход. Когато Лорънс пристигна на мястото, пътят бе осеян с телата на бунтовниците, надупчени от куршуми. Бяха до такава степен обезобразени от картечни откоси, че униформите им едва се разпознаваха. Някои от тях все още стискаха калашници в ръцете си. Пикапът им гореше на дъното на пропастта, размазан в огромна скала. Лорънс спря под едно тикове дърво и се наведе да вдигне от земята гилза. Беше 5,56x45 мм. Американска. Той поклати глава. Всякакво съмнение относно съществуването на пратката се изпари.
Да, определено беше истина.
След това в продължение на близо седмица той я проследи през целия й маршрут през Северен Мианмар. Беше уморително пътуване, наложи му се да бута мотоциклета през оризища и придошли от дъждовете реки. Спеше на голата земя, покрит с листа. Източи гориво от резервоара на комбайн. Хранеше се с каквото намери. И навсякъде, откъдето минаваше, заварваше смърт и разрушения. Трупове. Запалени къщи. Отрязани крайници.