Той свали самоделния заглушител от зиг-зауера и го постави на бюрото си до лаптопа. Лорънс винаги държеше оръжията си заредени и готови за стрелба с патрон в цевта. Нагласи антената на компютъра, за да хваща добре сателитния сигнал. Остана така, загледан в екрана, като почукваше с пръст по бюрото.
От него се искаше единствено да чака.
9
Хотел-казино „Тамани Хол" Макао
След като се настаних отново в таксито, погледнах часовника си. Наближаваше десет сутринта местно време. Не беше зле. Бяха ни нужни десет минути, за да се измъкнем от гетото и да се върнем на островите с казината. Подминахме десетина гигантски хотела с огромни фонтани и видеостени; стъклените им фасади блестяха като миражи на предобедното слънце. Докато гледах през прозореца, пипнешком зареждах патрони в пълнителя на пистолета.
Две патрулни коли в синьо и червено профучаха покрай нас; някъде бе възникнала престрелка или друга критична ситуация, защото бяха с включени светлини и сирени.
„Тамани Хол“ се намираше в далечния край на „Котай“, зад един незастроен парцел за бъдещо казино и през улицата спрямо „Паризиен“. Беше поне на шейсет етажа, с формата на платно от стар кораб. Стъклата на прозорците бяха оцветени отвън в златисто. Шофьорът на таксито зави към него и аз се наведох напред, за да го огледам. Названието на хотела беше изписано със светещи букви в елегантен курсив.
Комплексът изглеждаше много различно от предишния път, когато бях идвал тук. Преди осем години още не бяха построили ВИП крилото — високата кула — и хотелът беше малък и уютен. Сега изглеждаше чудовищно голям. Таксито спря при външната бариера и дежурният ни махна с ръка да влизаме. Подадох на шофьора остатъка от обещаната сума и му се ухилих. По алеята за коли стигнахме до ВИП входа и той спря пред един фонтан. Двама служители с елегантни бели униформи притичаха, за да ми отворят вратата.
По инстинкт веднага огледах за охранителни камери. Четири бяха насочени към входа, а още две покриваха тротоара и част от уличното платно. Нямаше никакви слепи петна. А ако се съдеше по вида на сградата, охранителната система вероятно беше от последно поколение. Луксозните казина могат да си позволят най-доброто. В този бизнес най-доброто означава цветно изображение с висока разделителна способност, подавано в компютър със специален софтуер за различаване на лица. Ако отвътре казиното изглеждаше толкова внушително, колкото и отвън, вероятно разполагаха и с други играчки. По дяволите, казах си аз, докато премятах сака си през рамо.
— Добре дошли в „Тамани Хол“ — каза единият от мъжете. — Сега ли пристигате, господине?
— Имам среща с приятел.
— Съжалявам, сър. Този вход е само за гости на Небесната вила. Как се казвате?
Пъхнах една хилядарка в горното джобче на униформата му и му казах първото фалшиво име, което ми хрумна:
— Утис.
Бутнах въртящата се врата и влязох вътре. Фоайето беше покрито е позлата. В центъра имаше фонтан с бронзова фигура на едър мъж в костюм от деветнайсети век и завити надолу мустаци. От двете му страни стояха два позлатени тигъра и огромен аквариум, пълен е медузи. Рецепцията се падаше вляво. Приближих се до една от служителките и плъзнах нова хилядарка по плота към нея.
— Търся една приятелка, която вероятно е отседнала тук — казах. — Може ли да проверим под няколко имена?
Дамата се огледа вляво и вдясно, после се пресегна и прибра банкнотата.
— Откъде да почна?
— С малкото име. Анджела. Не знам как й е фамилията. Снощи се запознахме в казиното и тя ми каза, че ще ме чака тук.
— Е, добре — каза жената. Зададе името в компютъра си. След миг се намръщи. — Много съжалявам, нямаме посетителка с това име. Хотелът е пълен едва наполовина, а последната Анджела, отседнала тук, е освободила стаята си преди шест дни.
— Хубаво — отвърнах аз. — А я пробвайте на Мария Апългейт.
Това беше името, което Анджела бе ползвала при изпълнението на първата си задача. Тогава се бе дегизирала като агент на ФБР от Ню Йорк.
Клавиатурата отново изтрака.
— Съжалявам, сър. И с това име нищо не излиза.
— Хм — казах аз, като потропвах с пръсти по мраморния плот. — Хайде още едно. Може да е наела стаята на името на съпруга си. Пробвайте с Джак Делтън.
Тя поклати глава, но още щом въведе името, лицето и разцъфна в усмивка.