— Да, имаме гост на име Джак Делтън.
— И номерът на стаята е…?
— 5904 — отвърна тя. — На последния етаж. Пентхаус с водопад.
— Разбрано — казах аз.
— Да й звънна ли от ваше име?
— Не — казах аз. — Ще я потърся на мобилния.
Разбира се, не го направих. Вместо това тръгнах към редицата асансьори. Ако дадеш на една рецепционистка голям бакшиш, тя е готова да направи почти всичко за теб. В някои хотели със сто американски долара можеш да си уредиш преместване в по-висока категория апартамент, бутилка шампанско или цяло тесте купони с отстъпки за услугите на курорта. В Макао това не са чак толкова много пари, но стигат за една бърза справка.
Още щом стигнах до асансьорите, крайният вляво дрънна и вратата се отвори. Семейна двойка европейци по халати ми задържаха вратата, за да не го изпусна. Аз се затичах и влязох след тях, като гледах да не срещам погледите им. Те слязоха на шестнайсетия етаж. Докато кабината се изкачваше, ушите ми почнаха да пукат. Затворих очи и зачаках да дрънне отново, за да извести, че съм стигнал. Ръцете ми трепереха.
Опитвах се да не мисля за нея.
Когато вратата се отвори, излязох в коридора и отново се огледах за камери. В хотели като този пространствата около асансьорите винаги са под наблюдение, но за останалата част има две мнения. Ако трябва цялата сграда да се наблюдава непрекъснато, това означава много разходи за охрана, а коридорите и без това са почти винаги празни. В края на краищата каквото има за крадене е по стаите, а там камери няма как да се сложат. Хвърлих бърз поглед наоколо. Една-единствена камера покриваше цялата редица асансьори, а още две бяха насочени към апартаментите в съседство. Моментално изчислих сляпото петно и заех позиция в него, след което бръкнах в сака, измъкнах колта модел 1911, вкарах патрон в цевта и мушнах пистолета в колана си.
Все повече ми се струваше, че надушвам капан.
Джак Делтън не беше от старите псевдоними на
Анджела. Беше един от моите. Бях го използвал веднъж, преди няколко години, при една-единствена операция. Само десет души в целия свят знаеха това име, от тях четирима вече не бяха между живите. Работата е там, че сред останалите живи беше стратегът от Куала Лумпур, онзи отвратителен злодей Маркъс Хейз. Той искаше смъртта ми, това бе сигурно. Бях се издънил, а Маркъс беше свикнал да ликвидира всеки, който му е причинил някаква неприятност. Не му вярвах. Бях го предупредил, че ако тръгне да ме търси, ще го убия, но от това не следваше, че няма да се опита. Някои хора са наистина странни.
Без да бързам, огледах коридора за нещо, което да изглежда не на мястото си. Пред една от стаите беше изнесен поднос с полуизядена закуска, пред няколко други имаше броеве на „Саут Чайна Морнинг Поуст“. Не забелязах нищо нередно. Стая 5904 беше в далечния край на коридора, ъглова. Пред вратата нямаше сложен вестник. На дръжката висеше знак „Не безпокойте!“ на няколко езика. Дълго време стоях и го гледах.
Лесно е да застреляш някого през врата.
Огнестрелно оръжие се използва в близък бой по ограничен брой начини. Тъй като ставаше дума за ъглов апартамент, зад вратата едва ли имаше много място, където да се скрие човек. В хотел като този повечето ъглови апартаменти имат къс коридор, за да се пести място. Това от моя гледна точка беше добре, защото който и да се намираше от другата страна на вратата, щеше да дойде право към мен. Докато междувременно аз можех да се скрия или вляво, или вдясно от вратата, където стените бяха по метър дебели, оформени с гипсокартон и пълни с електрически жици, може би дори е водопроводни тръби или друга арматура — във всеки случай предостатъчно, за да спрат куршум от пистолет. И така да ми дадат възможност на свой ред да изстрелям няколко през вратата. Пред всякакво друго оръжие обаче една такава стена би била абсолютно безсилна. Гладкоцевна пушка би пробила гипсокартона като хартия.
Аз се облегнах на стената от дясната страна на вратата и стиснах дръжката на пистолета, като бавно свалих предпазителя. Пресегнах се и почуках четири пъти на вратата, използвайки специалния код, който си бяхме изработили с Анджела преди години, за да се разпознаваме. Две тихи почуквания, едно силно и после още едно тихо.
— Румсървис! — извиках аз колкото се може по-високо.
10
Мина цяла минута, преди да пусна дръжката на пистолета. Почуках отново и зачаках реакция. Нито не се случи. Надникнах, доколкото беше възможно, през шпионката. Тези неща не са предназначени за гледане в двете посоки, но в случая навътре се виждаше достатъчно, а не забелязах каквото и да било движение. Стаята беше празна.