Сложих си кожените ръкавици.
Всеки може да отвори врата с шперц, но съвременните брави с магнитни карти са по-трудни. Преди години можеше да свиеш универсалната карта от количката на камериерката или да се подмажеш на рецепцията, за да ти издадат дубликат, но вече не. В днешно време всяко влизане на камериерка се регистрира от ключалката с точност до секунда, така че, ако от стаята нещо изчезне, е достатъчно хотелската управа да прегледа записа от охранителната камера на етажа. Ако видят, че по същото време си излизал от асансьора, спукана ти е работата. Освен това рецепционистите ужасно са нахитрели и не издават току-така дубликати от картите. Искат документ за самоличност със снимка или поне да повториш буквално името и адреса, с които си регистриран. Навремето всеки мошеник с хавлиен халат можеше да получи ключ от която стая си поиска. Сега, ако се заключиш отвън и не отговориш на въпросите, които ти задават, ще те накарат да чакаш и ще изпратят с теб някого от охраната. Което не е добре.
За щастие, всяка врата си има слабо място.
Прекарах пръсти по долния ръб на ключалката. Напипах панел с електрически контакти. Наведох се да видя как изглеждат. Имаше един USB порт и една букса за включване на външна батерия при аварийно отваряне.
Извадих телефона от джоба си и го включих. След като зареди, извиках браузъра и зададох адреса на един нелегален хостинг сайт, за който съм абониран. С няколко кликвания открих списък с програми за различни видове хотелски брави. Повечето хора едва ли си дават сметка, че бравата на хотелската врата е компютър, но тя е точно това и като всеки компютър е уязвима на хакерски атаки. Зададох кода на производителя и натиснах няколко бутона. След секунди свалих програма, с която можех да отворя повечето врати в този хотел. Добре дошли в информационната епоха.
Извадих зарядното устройство на телефона си и свалих USB кабела от трансформатора. Свързах единия край с телефона и другия с USB порта под ключалката, после натиснах бутона за принудително рестартиране на телефона и изчаках да се зареди отново. Минаха няколко секунди, после екранът отново светна и новата програма се задейства. Щрак! Лампичката на ключалката светна в зелено и аз натиснах бравата.
Дявол да го вземе, един ден всеки ще може да ми върши работата.
След като влязох вътре, извадих отново пистолета. Не исках да рискувам. Апартаментът беше огромен и минималистично обзаведен, с абстрактни картини в ярки цветове, окачени по стените. В Макао такива хотелски стаи са нещо обичайно. Случва се някой милиардер да дойде от Сингапур за уикенда и да наеме цял етаж с апартаменти по две хиляди евро на нощ. Вратите и стените са боядисани в един и същ цвят — слонова кост; подобен е и цветът на кожените или пластмасови мебели. Този беше на две нива; изчистена вътрешна стълба от черен мрамор водеше към спалните горе. От тавана на горния етаж тръгваше изкуствен водопад, стичаше се по стената на дневната и пълнеше малък басейн.
Би било красиво, ако целият апартамент не бе изтърбушен и преобърнат наопаки.
Имаше вид, сякаш цяла орда бе минала през него, разрушавайки всичко по пътя си. Това в никакъв случай не бяха последици от пиянско парти, излязло извън контрол. Бяха търсили нещо. Една от картините висеше на връвта си от стената, платното беше нарязано с нож, някой бе проверявал за скрити кухини. Канапетата бяха пострадали още повече. Бяха изкормени, две от тях лежаха с краката нагоре до водопада, подът наоколо беше застлан с пух и парчета дунапрен. Възглавниците бяха нарязани на ленти. Очевидно бяха ровили навсякъде. Някаква рокля плуваше в басейна. Направих крачка напред и под краката ми изхрущя стъкло.
Опитах панела с електрическите ключове до вратата. Повечето осветителни тела бяха изпотрошени, но вградените в тавана лампи още работеха. Натиснах бутона с надпис „пълно осветление“ и непрозрачните завеси на прозорците се разтвориха; в помещението нахлу ярка слънчева светлина. Фасадите на съседните хотели трептяха в маранята.
Насочих се към кухнята и отворих най-близката врата с вдигнат пистолет. Баня, празна. След като погледнах зад канапетата до разбития телевизор с плосък екран, тръгнах нагоре, към спалните. Исках да се убедя, че съм сам. Чаршафите в голямата спалня бяха смъкнати на пода, матракът беше разрязан практически на две. Вентилаторът в банята се въртеше, но и там нямаше никого. Отворих вратата на душкабината, по която имаше още кондензат. И там нищо. След като огледах всички стаи и всички килери и гардероби, прибрах пистолета и въздъхнах дълбоко.