Бях сам.
Които и да бяха опустошили стаята, сигурно бяха бързали. При такова претърсване се вдига много шум, така че, щом се бяха убедили, че няма да открият онова, което търсят, те положително се бяха изнесли. Казах си, че сега е мой ред. Трябваше да проверя дали това наистина беше стаята на Анджела и ако да, какво бе правила тук.
Не беше останало много, за което да се хвана. Под съсипания матрак открих черен сак, същия като моя. Беше пълен до половина и с разкопчан цип. Наведох се и бръкнах в него. Вътре имаше измачкана червена рокля „Ермес“ и чифт обувки с високи токове и червени подметки. „Кристиан Лубутен“. Скъпа работа. В страничния джоб намерих празно флаконче от парфюм без етикет. По чантата нямаше никакви отличителни белези. Нито етикет от авиокомпания, нито табелка с име. Можеше да е на Анджела, можеше да е и на всеки друг. Кой би могъл да каже.
Влязох отново в банята. Нямаше подредени тоалетни принадлежности, но до мивката видях прекатурена чаша от кафе; в засъхващата кафява локвичка се бяха изсипали фасове. Отстрани имаше два пакета марлборо — единият полупразен, другият неотварян.
Затворих очи и вдишах дълбоко и бавно през носа си. Усетих застояла миризма на цигари и пасион фрут. Това реши въпроса. Името на регистрацията, стилът на апартамента, малкото заварени вещи — всичко отговаряше. Не беше капан. Анджела наистина бе отседнала тук.
Това беше нейното леговище.
А защо тогава ме бе повикала? И къде беше сега?
Вероятно бе напуснала преди около два часа. Разлятото кафе беше изстинало, сметаната хващаше коричка. Отидох до стълбите и погледнах надолу към дневната. До преобърнатото канапе имаше пепелник, преливащ от фасове. Анджела винаги е била страстна пушачка. Когато не работеше, предпочиташе „Парламънт“, но и „Марлборо“ не отказваше. С всяка смяна на самоличността си сменяше и марката.
Застоялата миризма показваше, че не си е тръгнала току-що.
Слязох на долния етаж за още един оглед на дневната и кухнята. В пространството около водопада нямаше почти нищо, ако не се броеше плуващата във водата рокля и малко разпилян дунапрен от възглавниците на канапетата. Извадих роклята, за да я огледам. Беше коктейлна рокля с етикет на Том Форд. На дъното на басейна имаше и купчина лъскави модни списания. Предположих, че са били обичайните няколко броя, които хотелската управа оставя за гостите на салонната масичка.
В малката кухня натрапниците бяха изпотрошили почти всичко стъклено. Подът беше застлан с дебел слой отломки, в стенните шкафове нямаше нищо. В хладилника видях само две бутилки минерална вода, неотваряни. Минибарът беше опустошен. Около канапето се въргаляха двайсет-трийсет бутилчици с алкохол. Някои бяха счупени.
Тези хора доста се бяха позабавлявали. Бяха изпочупили всичко, до което се бяха докопали — столове, чинии, чаши. На килима имаше смачкан „Тоблерон”.
Какво, за бога, бяха търсили тия животни? Не, не просто бяха търсили нещо.
Бяха оставили послание.
Пристъпих до бюрото, върху което имаше листа за писане и пликове с логото на хотела, както и дежурното писмо за добре дошли от управата, очевидно недокоснато. Погледа ми привлече хотелският сейф. Оказа се доста по-добър от онези, които повечето хотели могат да си позволят. Беше достатъчно голям да побере раница и можеше да издържи почти на всяко бедствие. Отваряше се със седемцифрен код, зададен от електронна десетцифрена клавиатура. Беше от някакъв супер нов материал, който не се изкривява или топи лесно. Ха! Изглеждаше напълно не на място тук.
Коленичих, за да го огледам по-добре. Върху клавиатурата имаше петно, сякаш от кал. Черно и плътно като мастило. Пипнах го. По пръста ми полепнаха тъмни люспи. Засъхнала кръв. Няколко мига гледах втренчено сейфа.
Не беше отварян.
Опитах дръжката, за да се убедя, че не ме лъжат очите. Вратичката не помръдна. Сейфът беше заключен. Вандалите си бяха тръгнали, преди да успеят да го разбият. По драскотините личеше, че се бяха опитали да го отворят със сила. Бяха се помъчили да го изтръгнат целия. И пак не бяха успели. Сейфът беше здраво закован за пода. И после явно се бяха отказали. Само бяха измъкнали навън чекмеджетата.
Потрих ръце. Отварянето на хотелски сейф не е сложна задача, но очевидно тези типове не разполагаха с нужните познания. За да си касоразбивач, е нужно търпение, а те май не бяха от търпеливите.
Днес ми вървеше.
Най-напред въведох няколко фабрични кода. При сейф като този всеки гост на хотела задава свой собствен седемцифрен код. Това е чудесно, но какво правим, ако някой от гостите го забрави? Това е неизбежно и изисква авариен код, който елиминира този на клиента. И тук в играта влиза фабричният код. Той е зададен от производителя и отваря безотказно сейфа при всякакви обстоятелства. Някои модели сейфове се отварят със седем нули; ето защо аз опитах най-напред тази възможност. После опитах с цифрите от нула до шест във възходящ ред, после само четворки, после само шестици. Това са най-често срещаните аварийни кодове. Пак не уцелих. По дяволите.