За да съм сигурен, че съм пробвал всички очевидни възможности, преди да продължа нататък, зададох и двата най-често срещани кода, които потребителите сами си генерират. Единият е съвсем очевиден: 1234567. Не стана. Другият е 8675309 — номерът на Джени от едноименната песен на „Аеросмит“. Невероятно е колко много хора използват този глупав, но лесно запомнящ се номер като код за сигурност. Не и Анджела, разбира се, но защо да не опитам? И този път не стана.
Пробвах нов подход. Извадих от портфейла си една от черните кредитни карти „Виза“. До клавиатурата имаше малка златиста табелка с името на производителя, закрепена с четири винтчета. Всеки път когато съм виждал прикрепена към сейф табелка, под нея е имало нещо — понякога бутон за рестартиране или отпечатан код, или авариен телефонен номер.
С ъгълчето на картата много търпеливо и внимателно развих винтчетата — бавен и тегав процес, най-меко казано. Но след като свалих табелката, ударих джакпота. Отдолу имаше малка дупчица приблизително с размера на писец на химикалка. Бутон за рестартиране.
Бинго.
Изправих се, отидох до бюрото, разрових книжата и свалих кламера от писмото за добре дошли. Изправих го и се върнах при сейфа. Виждал бях и преди такива дупчици. Вътре в тях се намира бутончето, което елиминира цялата електронна система на сейфа. Вкарах вътре края на кламера и с кредитната си карта натиснах и леко завъртях закривената част, докато усетих как потъна навътре. Чу се тихо избръмчаване и резето се дръпна. Voila. Сграбчих дръжката и отворих вратичката.
Когато видях какво има вътре, не повярвах на очите си.
11
Един сапфир.
Беше поставен върху малка, сгъната на две хартийка в дъното на сейфа до черен мобилен телефон. Камъкът беше голям приблизително колкото нокътя на кутрето ми. Не разбирам кой знае колко от скъпоценни камъни, но това не беше обикновен сапфир, беше нещо много специално. Вдигнах го и го задържах в ръка на предобедната светлина. Беше много бистър, прозрачен като стъкло. Но на цвят беше тъмносин като океана. За моето нетренирано око камъкът беше абсолютно перфектен.
Само дето по него имаше кръв.
Кървавото петно бе оставено най-вероятно от същата ръка, от която бяха и следите по сейфа. Беше напълно изсъхнало и започваше да се бели, тъй че бе поне на няколко часа. Дали кръвта беше на Анджела?
Нямаше как да се разбере. Ако беше нейна, защо имаше такава само по камъка и по клавиатурата и никъде другаде? Обикновено, ако някой е с кървави ръце, цапа всичко, до което се докосне. Защо тогава нямаше следи по бравите на вратите в апартамента? Защо нямаше отпечатъци от кървави пръсти по чашата за кафе на горния етаж или по фасовете в пепелника? Дявол да го вземе, защо нямаше кръв по дръжката на сейфа?
Прехапах долната си устна и поставих сапфира на бюрото.
Нещо ми убягваше.
Извадих от сейфа мобилния телефон и го разгледах. Беше обикновена „Моторола“ за еднократно ползване, каквито се продават по бензиностанциите за по два-три долара. За хора като мен еднократните телефони са неотменна част от професията. Спекулантите купуват такива с камиони срещу пари в брой, активират ги на фалшиви имена и адреси и ги препродават с дузини на престъпници като мен. Тези хора служат за буфер, в случай че полицията реши да провери видеозаписите от супермаркета, където са били купени. Апаратчетата са абсолютно непроследими, при условие че се ползват до два-три пъти и после се изхвърлят. Някои хора дори ги слагат в микровълновата или потапят СИМ картата в солена вода, но това едва ли е необходимо.
Отворих въпросния телефон и разгледах опциите на менюто. Списъкът с проведени разговори беше изтрит, нямаше вписани контакти, нито текстови съобщения във входящата поща. Хм.
Оставих го.
Всяко нещо по реда си. Хотелската стая се бе оказала уязвима на проникване. Вдигнах слушалката на стационарния телефон и натиснах клавиша за рецепцията. Докато звънеше, се покашлях и промених гласа си. Не биваше да звучи като на мъжа, който току-що бе разговарял с рецепционистката, за да не се усъмни персоналът. Пробвах два-три британски акцента и се спрях на един, който ми се стори най-малко заплашителен. Трябваше да създам впечатление за дружелюбен, но разсеян гост, спокоен и самоуверен, но все още сънен след тежка нощ. Отсреща се чу звънък, енергичен гласец с китайски акцент.