— Само мръдни — каза тя, — само си помисли да мръднеш, и ще ти пусна един куршум в коляното.
След като му сложи белезниците, тя се надигна, обърна се към мен и ми се усмихна, сякаш случилото се щеше да си остане нашата малка тайна. Тогава не го бях забелязал, но по-късно щях да науча, че служебната й карта от ФБР е ламинирано парче картон от детска игра със снимка, която по нищо не приличаше на нея. А също и че пистолетът й е пластмасов, китайска играчка, струваща около долар.
Тя ми каза достатъчно силно, за да я чуе руснакът:
— Хайде, полицай, нека изчакаме да дойдат униформените.
След което си тръгнахме.
Когато излязохме навън, тя грабна пресата от ръцете ми и тръгна право към стълбите. Аз я последвах — объркан, впечатлен, смаян. Не знаех какво да правя. Какво да мисля. Тя беше най-дръзкото, най-красивото, мръсно и свирепо същество, което бях виждал. И току-що бе обрала човек с връзки в подземния свят, използвайки единствено гласа си и две парчета пластмаса.
— Задръж парите, ако си ги взел — подхвърли през рамо тя. — Купи си нов костюм, хлапе.
Не знаех какво да отвърна. Вървях по петите й като пеперуда, привлечена от пламък.
— Как се казваш? — попитах я.
Жената се спря и ме погледна.
— Можеш да ми викаш Анджела — усмихна се тя.
13
Хотел-казино „Тамани Хол" Макао
„Много време мина, хлапе“ — каза Анджела на гласовата поща.
Сърцето ми беше заседнало в гърлото. Гласът й събуди в мен спомени, които си мислех, че отдавна съм изтрил от съзнанието си. Как шепнеше в ухото ми в една горичка край Пасифик Сити, Орегон. Как ме учеше да отварям ключалка с шперц в Манхатън. Как затискаше устата ми с длан в Куала Лумпур. Как ме поглеждаше крадешком в Дубай. Поех дълбоко дъх.
„Знам, че едва ли така си искал да се чуем — продължи Анджела. — Сигурно и ти имаш въпроси към мен, но сега не мога да им отговоря. Надявам се, че ми имаш достатъчно доверие, за да повярваш, че знам какво върша.“
Натиснах копчето и усилих докрай звука. Анджела говореше тихо, а и връзката не беше особено добра. Със сигурност се обаждаше от мобилен телефон. Чуваха се лек шум на вятър и глухото боботене на слот машини. Гърлото й беше свито. Може би от страх. Или от нещо друго. Като всички призраци Анджела притежаваше способността да променя тембъра си, когато и както си поискаше. Чувал съм я през годините да говори със стотици акценти на дузина езици и всеки звучеше в устата й като роден. Но един-единствен неин глас никога не се променяше. Този, който използваше с мен. Истинският й глас. Този, който чувах сега.
„Хлапе — каза тя, — съжалявам за внезапния имейл до тайната ти пощенска кутия. Не знам дали ще го получиш, не знам доколко изобщо е надеждна връзката, но в момента ти си единственият, който може да ми помогне. Обещавам да ти обясня всичко, но трябва да следваш указанията ми. Моля те. Искам да слушаш…“ Някаква суматоха наблизо я накара да прекъсне, за миг се чуха танцова музика и мъжки глас, много плътен, който говореше нещо неразбираемо. После известно време нямаше нищо, сякаш записът бе поставен на пауза или звукът изключен. След няколко секунди отново чух гласа й, този път придружен от шумолене на плат върху слушалката. Музиката бе престанала.
„Джак, искам да слушаш много внимателно това, което ще ти кажа. Важно е да следваш указанията ми абсолютно точно. Стаята, в която се намираш в момента, е под наблюдение. Затова не мога да те дочакам там. Някой ме издирва, но не би трябвало да знае нищо за теб. Промених резервацията и сложих твоя псевдоним на мястото на моя. Искам да ми донесеш съдържанието на сейфа.“
Погледах инстинктивно към прозореца.
„Сложи го на сигурно място — продължи тя. — Не ме интересува къде, дали ще го носиш в себе си, ще го скриеш в тайник, или ще го глътнеш, важното е при поискване да можеш бързо да стигнеш до него, без да те изпревари някой друг.“
Извадих камъка от джоба си и го загледах.
„След като решиш как да постъпиш — продължи тя, — иди в „Паризиен“ и поискай от пиколото да ти докара лимузината. Така ще ме откриеш. Ще се сетиш на чие име е. Като се видим, ще ти обясня всичко. За момента ти си единственият човек на света, на когото мога да се доверя, иначе не бих те намесвала във всичко това. Моля те, имай ми доверие. И не се обаждай на този номер, разбрахме ли се? Не се обаждай!“
Отново вятър в слушалката.