„Трябва да приключвам — каза тя. — Е, до скоро, хлапе.“
Линията прекъсна. Поседях няколко мига мълчаливо, после станах и пуснах отново гласовата поща. Този път се вслушвах в шумовия фон. По всичко личеше, че Анджела се беше обадила от „Котай“ или може би от някое по-оживено туристическо място на полуострова. Във всеки случай се намираше в съседство с ресторант или казино, каквито в този град има практически навсякъде. Заслушах се във виковете на мъжа. Стори ми се, че казва „нарушител“, но може да е било и нещо на китайски.
В какво ме бе забъркала Анджела?!
Пуснах съобщението още веднъж, за последно, за да го запаметя наизуст. Повторих го дума по дума. Ако Анджела наистина беше в опасност, ако рискуваше да бъде арестувана или убита, може би никога повече нямаше да чуя гласа й. След като запомних съдържанието, аз натиснах копчето и го изтрих. Не биваше да оставям доказателства. После пречупих телефона на две и го пуснах в кошчето за боклук.
Ако хотелът наистина беше под наблюдение, трябваше да почистя колкото се може по-бързо и да се измитам от тук. Качих се отново до банята на горния етаж. На плота се въргаляха чашата от кафе, пепелникът с фасове и двата пакета „Марлборо“. Единият си беше още с целофана, което щеше да ми свърши работа. Има начин да се отвори пакет цигари и да се изваят една по една, без да се нарушава целостта на външната опаковка. За целта е необходимо да се отлепи бандеролът в долната част на пакета, да се извие целофанът на една страна и след това цигарите да се измъкнат през процепа. После с топлината от пръстите загрявате лепилото и отново запечатвате пакета с помощта на бандерола. Извадих три цигари и пъхнах сапфира на тяхно място. Той запълни плътно кухината. Нахлузих обратно целофана, завъртях го настрани и го залепих с бандерола. Пакетът стана като нов. Дори не хлопаше, като го разтърсих. Пуснах го в сака, като след кратък размисъл пъхнах вътре и другия, наполовина празен пакет за всеки случай.
Трябваше да взема сапфира със себе си. Казах си, че щом Анджела бе преценила сейфа в строгоохранявания й хотел като недостатъчно надежден, едва ли би могло да се намери в града място, където камъкът да е в по-голяма безопасност. Не можех просто да ида в гората, да изкопая една дупка и да го заровя. Освен това не знаех срещу кого се изправям. Чий беше този сапфир? Доколкото можех да предположа, ченгетата вероятно наблюдаваха летището и автогарите за човек, който се опитва да изнесе сейф или метална касетка. За момента камъкът си беше добре на дъното на сака, до пистолета.
Слязох долу и с ръба на кредитната си карта завих обратно табелката на сейфа. Обърсах със салфетка и клавиатурата, за да съм сигурен, че никой няма да открие какво съм вършил в тази стая. Разбира се, все още бях с ръкавици, но ако някой претърсеше стаята след мен, нямаше да открие същите следи, които аз бях открил. Зададох нов код и затворих вече празния сейф, в случай че същата банда дойдеше отново да тършува.
Докато работех, чувах само тихия ромон на водопада. Сутрешното слънце блестеше в прозорците на отсрещната сграда. Булевард „Котай“ се простираше до безкрая в двете посоки. Хотел „Паризиен“, доколкото знаех, беше съвсем наблизо. Бих могъл да стигна до там за десет минути бърз ход. Най-много петнайсет.
Оказа се обаче, че греша.
Защото вече ме следяха.
14
Зърнах за миг отражението му, докато минавах през въртящата се врата на „Тамани Хол“. От това разстояние се виждаше само някакъв размазан силует, но мен са ме следили достатъчно през годините, за да ги различавам безпогрешно. Видях как ме гледаше; очите му пробиваха дупки в тила ми. Хм. Сигурно ме бе забелязал на слизане. Не е трудно да откриеш някого в един хотел, ако имаш достъп до редиците с асансьори. След като излязох на улицата, го видях как се шмугна без усилие през въртящата се врата и закрачи след мен.
Анджела наистина беше загазила.
Завих наляво към „Котай“. Вече наближаваше обед и слънцето беше високо в небето. Никъде не се виждаше сянка, горещ въздух се издигаше на талази от нажежения тротоар. Сложих тъмните очила и избърсах потта от челото си. Очертаваше се дълъг ден.
Портиерът ми кимна, когато минавах покрай него, и посочи с ръка към чакащите таксита. Покрай бордюра се бяха наредили на опашка коли в характерното черно и бяло. Аз поклатих глава и продължих пътя си. Кръстовището пред хотела беше буквално застлано с лъскави визитки на проститутки и жени, предлагащи „частен стриптийз“. Имаше и всевъзможни други отпадъци. Бирени бутилки. Фасове. Скреч карти. Докато подритвах по-едрия боклук, се опитах да видя по-добре отражението на преследвача си в огледалните витрини на казиното. Само след секунда го различих сред тълпата.