Човекът определено беше подходящ за отредената му роля. Все едно на лицето му бе написано с големи букви „гангстер“. Беше на около двайсет и пет, с нищо незабележим като физика. Издаваше го само наперената походка. Беше с бяло спортно сако и дизайнерски слънчеви очила, твърде големи за лицето му, както и златен ланец, който му стигаше до пъпа. Ролексът на китката му беше голям като водомер и имаше вид на златен. Подтичваше, сякаш бързаше занякъде, но когато забавих крачка, се закова на място. Не успях да огледам добре лицето му, но видях, че бе забучил клечка за зъби в ъгъла на устата си, а изпод яката му се подаваха избелели татуировки. По дяволите. Можеше направо да ми подаде визитката си.
Освен това не си даваше много труд да спазва дистанция. Беше на десетина-дванайсет метра зад мен и ме настигаше бързо, явно без да му пука, че може да го видя. Преди да бях изминал половината от разстоянието до булеварда, той извади телефон и го залепи за ухото си. Отдалече имаше вид, сякаш провежда разговор, но не го чух да казва нищо. Нито го видях да набира номер. Аматьорска грешка след аматьорска грешка. Човек се преструва, че говори по телефона, главно за да прикрие лицето си, макар в днешно време номерът да е до такава степен изтъркан, че и пред малки деца не минава. Все едно ме гледаше през дупка, изрязана във вестник, като шпионите в старите комикси.
Аз ускорих крачка.
Към края на пряката имаше няколко палмови дървета. Казах си, че е редно да науча нещо повече за този тъпак, а палмовата горичка щеше да ми свърши добра работа за целта. Досега го бях видял само от разстояние или отразен в стъкло, но следващите ми действия спрямо него щяха да зависят от начина, по който изглеждаше отблизо. Ако беше мускулест и жилав например, едва ли би било добра идея да го подмамя в някоя сляпа уличка и да го млатя, докато пропикае кръв. Ако пък беше с телосложение на спринтьор, нямаше смисъл да свърна зад първия ъгъл и да си плюя на петите. Винаги можех да разчитам на глупостта му, но ако се окажеше интелигентен, това не можех да го предвидя. Познавал съм гангстери, които са се оказвали много по-умни, отколкото са изглеждали на пръв поглед.
Бръкнах в сака, преметнат през рамото ми, и напипах полупразния пакет цигари. Преди много години Анджела ми бе показала един трик за такива случаи, който по принцип се свеждаше до това, че човек може да гледа накъдето си ще, докато пуши. В Ню Йорк например на всяка пресечка има застанали хора с цигари в ръка. Ако просто седиш на едно място и не правиш нищо, изглеждаш подозрително. Но запалиш ли цигара, можеш да се мотаеш цял ден и никой нищо да не си помисли. Един пушач може да заговори непознат човек на улицата или да се разхожда, където му скимне, без на някого да светне сигнална лампичка. За съжаление, в Макао хората не пушат както нюйоркчани. Ако всеки започне да се спира на улицата, за да закрие пламъчето с ръка, докато си пали цигара, целият град ще спре да се движи. Така че се налагаше да импровизирам.
Понечих да си извадя цигара, но изпуснах пакета на земята.
Няколко цигари изпаднаха още докато го държах и отскочиха от сака, после се затъркаляха на тротоара около мен. Изругах на глас за по-убедително. Трябваше сцената да изглежда напълно естествено. Всеки изтърва по нещо. Обърнах се, направих няколко крачки към моя преследвач и се наведох да ги събера. Извих глава на една страна и като се мъчех да си придам засрамен вид, погледнах към него през една пролука между палмовите дървета. Беше на не повече от три-четири метра от мен.
Бинго.
Той беше извърнал глава и телефонът закриваше лицето му, но виждах останалото. Лошо: изглеждаше силен и бърз. Имаше дебели ръце и дълги жилави крака. Тази негова наперена походка се дължеше на хиляди часове, прекарани във фитнеса. Татуировките на шията му стигаха до косата, а една от тях изобразяваше глава на дракон. Нещо издуваше сакото му от лявата страна, между мишницата и колана. Докато се движеше, подплатата се закачаше във въпросното нещо. По дяволите, и насън бих разпознал формата му.
Събрах си цигарите от земята и ги издухах от прахта.
Трябваше да го давам спокойно.
Не ми бе за пръв път да ме следят. Трябваше просто да го изпързалям по класическия начин. Обърнах се и тръгнах, сякаш нищо не се бе случило. Запалих цигара и пуснах пакета обратно в сака.
Да му избягам беше невъзможно. Макао е град, строен за пешеходци. Тротоарите по всяко време са пълни с хора, които се бутат и блъскат. Често поради липса на място слизат и ходят по платното, предизвиквайки безкрайни задръствания. За да се избегнат катастрофи, на много места са построени покрити пешеходни надлези, до които хората се качват с ескалатор. Много от тях водят право към някое от многобройните казина или към мол. В този град човек никога не е на повече от триста метра от игрален автомат. Мрежата от пешеходни надлези е толкова неизбродима, че можеш да стигнеш от единия край на булевард „Котай“ до другия, без да стъпиш на земята. Огледах се внимателно.