Докато се движехме по улиците, моят преследвач щеше да върви без особено усилие по петите ми. Пешеходците нямаха голямо значение, понеже нямаше къде да се скрия. Ако свиех наляво, и той щеше да свие наляво. Ако пресечах улицата, щеше да ме види и да пресече след мен. Каквото и да направех, щеше да има достатъчно време да реагира. Дори между нас да имаше двайсет-трийсет души. Докато останех на равнището на улицата, той винаги щеше да е зад мен.
Булевард „Котай“ е дълъг колкото Стрипа във Вегас и също толкова задръстен. Минах покрай няколко таксита, които чакаха да светне зелено, но шофьорите в Макао нямат право да вземат клиенти от кръстовище. Ако се опиташ да ги спреш на светофар, просто те отминават. Трябваше да ползвам пиацата пред някое казино, тоест да дам на преследвача си достатъчно време да си осигури собствен транспорт.
Погледнах нагоре. Най-добрата ми възможност бяха покритите пешеходни мостове. Ако използвах ескалатора, той щеше да ме последва. Това би скъсило дистанцията помежду ни, но ако стигнех до горната площадка с трийсетсекундна преднина, може би щях да успея да се шмугна в казиното и да изчезна. Казината са проектирани отвътре като истински лабиринти, пълни с дълги коридори, еднопосочни ескалатори и зле обозначени изходи, като всичко това е предназначено да ти попречи да си тръгнеш. Дори ако моята опашка успееше да ме последва вътре, щеше да му се наложи да скъси максимално дистанцията. А ако не го направеше, щях да свия зад първия ъгъл или да се шмугна в някой магазин, докато не гледаше.
Да. Това беше най-добрият ми шанс.
Изчаках реда си за ескалатора. На стъпалото пред мен имаше семейна двойка с обемисти чанти, така че не можех да се провра покрай тях и да мина напред. Погледнах крадешком зад гърба си и видях моя преследвач няколко стъпала по-назад. Беше се подпрял с яката си ръка на движещия се парапет, сякаш се готвеше да вземе с един скок разстоянието до мен. За щастие, някакъв старец с платнена шапка беше точно зад мен, а зад стареца три момичета в тийнейджърска възраст с боядисани в неонови цветове коси цъкаха съсредоточено на мобилните си телефони. Ако станеше блъсканица, щеше мигом да избухне скандал.
Когато семейната двойка пред мен слезе, се затичах по надлеза и бутнах стъклената врата на близкото казино. Казваше се „Хард Рок“ — американска верига, замислена да пресъздава атмосферата на класически рок концерт, с всякакви атрибути от съответната епоха, закачени по стените. Имаше дори счупена китара от някаква група, за която не бях и чувал. От уредбата гърмеше рок балада от отминала епоха, мокетът вонеше на цигари и стекове на скара. Навсякъде имаше разлепени реклами за концерт на кънтри музика, както и големи цветни снимки на сочни чийзбургери. Стигнах до стълбището, което водеше надолу към игралната зала. Отляво имаше щанд за сладолед с гигантска статуя на Елвис на витрината. Чух как моят преследвач бутна силно вратата и влезе в заведението. Някаква старица му изкрещя нещо на китайски.
Не беше изостанал достатъчно.
Игралната зала беше на пет-шест метра под мен. За разлика от американските казина, които се състоят от едно голямо помещение, тук залите са разделени с преградни стени. За да стигне човек до машините и игралните маси, трябва задължително да мине през проверка за сигурност. По двама униформени пазачи, застанали от двете страни на пътеката, прекарват гостите през метален детектор. Не чак като на летищата — няма лента и рентгенов скенер, не те карат да си сваляш колана и обувките, не ти ровичкат в багажа и т. н., - но деветмилиметров патлак в колана ти ще хванат задължително. Проверката е предназначена тъкмо да не допуска хора като мен край масите за бакара. Което беше проблем.
Но пистолетът все още се намираше в сака на рамото ми.
Бръкнах в него с лявата ръка и порових вътре, докато пръстите ми докоснаха хладния метал. Заврях колта колкото се може по-надолу под нещата си, за да съм сигурен, че няма да го изсипя. Следващият ми ход щеше да бъде твърде деликатен и ако се провалях, последното нещо, което исках, бе от нещата ми да изпадне зареден пистолет. После тръгнах с енергична крачка към охраната, като оставих дръжката да се изхлузи от рамото ми и същевременно извърнах глава назад, сякаш бях чул някой да ме вика по име.