При което се блъснах в един от пазачите, препънах се и залитнах напред.
Разбира се, всичко трябваше да изглежда напълно естествено. Двамата се сблъскахме фронтално и аз едва не го съборих по гръб на земята. Още един глупав западен турист, който не си гледа в краката. Сакът се изплъзна от ръцете ми и падна на половин метър зад гишето за проверка, без да мине през металния детектор. Мобилните ми телефони и единият от паспортите се изсипаха на пода. Цяла пачка хонконгски долари се разпиля по мокета. Пазачът отскочи назад, след като се блъснах в него, но после ме хвана дружелюбно с ръце за раменете, за да се убеди, че нищо ми няма. Аз се престорих на изпаднал в шок и на свой ред го сграбчих за ръката, за да не падна.
Той започна да ми се извинява на кантонски, но аз не го слушах. Без да ми мигне окото, подхванах една високопарна тирада с най-дразнещо снизходителния си американски акцент. Защо не гледаш къде ходиш бе, глупак! Ами че очилата ми са в този сак! Пристъпих напред и започнах да събирам по пода изпадалите си вещи.
Пазачът отново ме спря. С любезни извинения той постави ръка на гърдите ми и кимна по посока към машината, после наведе глава и леко ме побутна към нея. Аз я погледнах учудено, като че ли не я бях забелязал, и после отново го изгледах кръвнишки, сочейки с жестове към сака си, ограничен от езиковата бариера, после с недоволно мърморене минах през металния детектор. Разбира се, той не изписка. Пистолетът ми си беше в сака и вече се намираше от другата страна на гишето.
След като преминах проверката за сигурност, аз се наведох и демонстративно започнах да тъпча нещата си в сака. Пазачът, вече червен като цвекло в лицето, коленичи, за да ми помогне, но аз го пернах през ръцете да не посяга към парите ми. Колегата му наблюдаваше сцената, също видимо смутен. След като си прибрах всичко, аз отново преметнах сака през рамо и размахах пръст.
— И да внимаваш занапред, чу ли! — казах му строго аз. — Можеше да ми счупиш нещо.
Докато се отдалечавах към казиното, продължавах да сумтя и да се заканвам гневно. Не исках пазачът да събере кураж, за да ме накара да мина още веднъж през рамката, този път с багажа си. Хотелските служители в Макао, дори униформената охрана, се държат подчертано почтително към чуждестранните туристи. Не знам каква е причината, макар че може и да е в спомена за четиристотинте години колониално господство. С малко американска арогантност и набиване на обръчите успях да вкарам пистолета си в казиното. Развеселено поклатих глава.
Обърнах се и погледнах назад тъкмо навреме, за да видя как моят преследвач се заковава на място пред металния детектор. Той не се бе подготвил за това и нямаше никакъв шанс да влезе след мен с пистолета под якето. За миг погледите ни се срещнаха. Знаех, че ме гледа с омраза иззад слънчевите си очила. Той беше до тук. От казиното имаше двайсет-трийсет потенциални изхода, така че нямаше никакъв шанс да ме открие отново. До пет минути щях да съм изчезнал. Усмихнах му се широко.
Късмет следващия път, тъпако.
15
От „Хард Рок“ до „Паризиен“ разстоянието бе броени минути пеша. Но след уличното преследване часовата разлика наистина започваше да ми се отразява. Освен това да дишаш в това помещение бе все едно да дъвчеш филтър от цигара и аз вече се давех, когато стигнах до въртящата се врата. Избърсах потта от челото си и хвърлих последен поглед през рамо, колкото да се убедя, че онзи гангстер не бе успял някак си да се вмъкне след мен. Не, не беше. Погледнах часовника си. Беше станало обед.
Гишето на пиколата в „Паризиен“ беше празно. Огледах фоайето наоколо и забелязах картонена табелка с надпис: Хлапето. Усмихнах се. Този прякор би звучал по-уместно преди десет години, докато чиракувах при Анджела, отколкото сега. Когато ме откри, бях завършил колеж преди, има-няма, две години и едва свързвах двата края. Но сега, дори да се обличам с младежки дрехи, аз не съм ничие хлапе. Тя е единствената, която все още може да ми казва така.
Шофьорът, който държеше табелката, минаваше седемдесет. И беше местен. Със сигурност. Ръцете му яха старчески, изкривени от артрит, костюмът му беше оръфан на ръкавите. От устата му висеше безжизнено цигара без филтър, от която всеки миг щеше да се отрони два пръста пепел. Очите му бяха замъглени и той ритмично местеше тежестта на тялото си между пръстите и петите. Този тик ми изглеждаше познат. Човекът чакаше тук от часове.