Насочих се право към него, подадох му ръка и казах:
— Ти трябва да си новият ми шофьор.
Той кимна и се здрависа с мен. После мълчаливо ми даде знак да го последвам навън. Закрих очите си с длан от слънцето, докато двамата подминахме такситата и лимузините и се насочихме към паркинга на хотела.
— Къде отиваме? — попитах аз.
Той метна фаса си, който се удари в джантата на възстаричка лимузина „Крайслер 300“, после извади от джоба си връзка ключове и отвори вратата.
— Ще видите — бяха думите му.
Кимнах, после се обърнах и отворих задната врата. Вътре нямаше никой и аз седнах. За лимузина беше доста спартански обзаведена. Особено в сравнение с лимузините, обслужващи хотелите в Лас Вегас. Седалките бяха от изкуствена кожа, а мокетът беше найлонов и имаше остра нужда от минаване с прахосмукачка. Вътре нямаше нито барче, нито стереоуредба, но в ъгъла до преградата към шофьорската седалка имаше телевизор, който изглеждаше поне на десет години и предаваше новини на китайски език. Интериорът на колата беше просмукан с многогодишна миризма на пури и прокиснала бира.
Онова, което ми събра очите обаче, бяха трите големи куфара „Халибъртън“ на пода пред съседната седалка. Изработени от алуминий, с подсилени стени и ключалки с цифров код, те се използваха за пренасяне на деликатно оборудване и минаваха за най-надеждната защита за уязвим багаж, която може да се купи с пари. Всеки от трите беше достатъчно голям, за да побере настолен компютър заедно с монитора, клавиатурата и всичко останало. Аз пропълзях напред и почуках върху затъмнената плексигласова преграда, която ме отделяше от шофьора. Той натисна някакво копче и преградата се смъкна надолу.
— Какво е това, дявол да го вземе? — попитах аз.
Старецът се усмихна и кимна с глава. Зъбите му бяха толкова редки, че можеше да държи цигара между тях. Английският му явно не беше особено добър.
— Знаеш ли кой те прати да ме вземеш?
— Жената — отвърна той.
— Тя има ли си име?
Старецът не отговори. Забелязах, че ме наблюдава в огледалото за обратно виждане. И отново се усмихва.
— Ти имаш ли си име? — попитах го аз.
— Джони — отвърна той.
— Благодаря, ти, Джони — казах аз. — А сега къде, на майната си, ме караш?
Той отново не отговори, само ми се ухили в огледалото и вдигна преградата. Аз се отпуснах на седалката и въздъхнах.
Джони тръгна по булеварда, сякаш искаше да ми покаже забележителностите. Ако си представим Макао като китайския Лас Вегас, то „Котай“ е местният Стрип. Тук става купонът. Тук се играе повече хазарт от където и да било другаде по света. Когато отбихме от булеварда и навлязохме в същинския град, преградата отново се смъкна надолу. След няколко преки казината отстъпиха място на обичайните заложни къщи, редуващи се с магазини за алкохол. Бяхме навлезли обратно в гетата. Стари занемарени блокове от железобетон, прогнили отвътре. Във всяка пукнатина имаше мухъл. Очаквах Джони да каже нещо, но той мълчеше.
След няколко минути завихме в тясна уличка встрани от главното шосе, която ни изведе пред нов хотел със стъклена фасада. Спряхме пред бариерата, където пазачът ни махна с ръка да влезем; Джони пое към задния вход на хотела и забави ход почти до пълзене. Две пикола се втурнаха да отварят вратата откъм моята страна.
Миг по-късно Анджела се вмъкна на седалката до мен.
Тя блъсна куфарите настрани, за да се настани удобно, после извади от чантичката си пистолет. Аз седях безмълвен няколко секунди, докато Джони изкара колата през портала обратно на главното шосе. В далечината се виждаха кулите на големите хотели, които трептяха в обедната мараня. Анджела му каза нещо на кантонски и той кимна, погледна я в огледалото и разделителната преграда отново се издигна с тихо бръмчене нагоре.
Погледнах пистолета в скута й. Беше сребрист, автоматичен, компактен, от неизвестна за мен марка и модел. Бях виждал такива обаче. Оръжия за самоотбрана, предвидени да се побират лесно в джоб или дамска чанта. Това миниатюрно нещо беше най-вероятно.22 калибър и имаше пет патрона в пълнителя. Но от близка дистанция мощността нямаше значение. Малокалибрен патрон от такъв пистолет може да ти пробие черепа и да ти смели мозъка не по-зле от всеки друг.
Вероятно Анджела ме бе познала по някакъв начин, макар че след шест години имаше всички основания да е предпазлива. Много неща се бяха променили. Преди пет години бях платил на един хирург в Бразилия да ми направи нова физиономия. Минаха седмици, докато заздравея, но когато превръзките паднаха, от тъмните очи и мургавата кожа нямаше и следа. Очите ми се бяха закръглили, носът ми бе станал по-чип, брадичката — сякаш по-изразителна. Лицето ми беше бледо, кожата — изопната. Всяка част бе променена. Преди операцията се бях притеснявал, че ще изглеждам някак изкуствено, като пластмасова маска или застаряваща кинозвезда. Оказа се, че страховете ми са били неоснователни. Хирургът ме бе направил да изглеждам като най-обикновен човек. Нито твърде красив, нито твърде грозен. Нито с нежни черти, нито с прекалено груби. Всичко в мен беше скучно, с нищо незабележимо. И различно. Бях станал изцяло нов човек.