Анджела също се беше променила. Първо, изглеждаше подмладена. Имаше гладката светла кожа и ясните очи на жена, ненавършила още трийсет — а не на четиресет и пет-шест, на колкото всъщност беше. Освен това се беше изрусила. Не беше брюнетка както преди и безупречно фризираната й грива от яркоруси къдрици падаше под раменете. Беше и страхотно облечена, а на роклята имаше брошка с розов диамант с размера на монета от пет цента. Да се каже, че беше красива, би било твърде слабо.
Анджела беше оригиналът. Тя беше първата жена призрак, първият призрак въобще. Преди нея не бе съществувала подобна фигура. През годините, докато работехме заедно, смени всички форми и размери, всички възрасти и професии. Бях я виждал да стяга с ластик паспортите си, да разбърква шофьорски книжки като тесте карти и да минава през проверките за сигурност, без да каже и дума. Харчеше повече за дрехи в рамките на един месец, отколкото много жени изкарваха за няколко години. Беше лъжец от световна класа, способна беше да продаде сняг на ескимосите, вода на удавник и пясък на туарегите в Сахара. Тя ме научи практически на всичко, което знам. Сега свали очилата си, за да видя светлосините й очи.
— Съжалявам за пистолета — каза тя. — Но мина много време и не знаех кой може да се яви днес.
— Разбирам. И така, как искаш да го направим?
— Както обикновено — каза тя. — Без резки движения. Покажи ми ръцете си, после аз ще ти покажа моите. За всеки случай. Става ли?
— Нямаш грижа — излегнах се назад в седалката си аз.
Това беше нашият тест за самоличност. Когато с Анджела навремето работехме заедно, ни трябваше система за двойна проверка. Ако човек непрестанно променя вида и поведението си, накрая започва сам себе си да не познава. Аз вдигнах нагоре маншета на ризата си и й показах часовника.
— Помниш ли го?
Тя го огледа отблизо. Часовникът беше леко поизносен, по корпуса му имаше няколко дребни драскотини, но най-вероятно щеше да ме надживее.
— Ти ми го купи преди осем години след удара в Дубай — казах аз. — Беше събота вечер, началото на април, мисля. Вечеряхме в един рибен ресторант срещу фонтаните на „Тамани Хол“, на, има-няма, три километра от тук. Бяхме уморени от полета, замаяни от шампанското. Ти беше излязла на верандата да запалиш цигара, а в това време аз поръчах втора бутилка шампанско. Когато се върна, извади от джоба си две малки черни кутийки. Накара ме да ти подам ръката си и ми сложи този часовник. Каза ми да си го пазя. „Патек Филип Калатрава“. Отначало не исках да го приема, понеже струваше повече, отколкото бях изкарал от първите си четири удара, взети заедно, но по-късно разбрах защо ми го даваш. За да се разпознаваме един друг.
Погледнах надолу и видях нейния часовник да се подава изпод ръкава на роклята й. Диамантите блестяха на приглушената светлина.
— Ти още носиш другия — казах й аз. — Два еднакви часовника, в две еднакви кутии.
Анджела се усмихна.
— Същата вечер ми направи и това — продължих аз и обърнах ръце с дланите нагоре, за да й покажа белезите си. — Отидохме в хотелската ти стая, ти ми каза да легна по гръб на леглото и постави кожен колан в устата ми, за да не си прехапя езика. Държеше ме в прегръдките си, докато притисках върховете на пръстите си към нажежената до бяло ютия. И двамата усетихме миризмата на горящо месо. Спомням си всяка минута от тази нощ, особено болката. После дни наред пръстите ми пулсираха. Изпихме бутилка „Вьов Клико“ със сламка, докато аз топях пръстите си в кокаин, за да станат безчувствени. Помниш ли? Накрая ти ги превърза и ми каза, че сега целият свят е мой.
— Помня — каза тя. — Не искаше морфин. Почти изгриза онзи колан, но не издаде звук.
— Не и пред теб. Във всеки случай, не и тогава.
Тя прибра пистолета в чантичката си и протегна ръце, за да видя гладката кожа на пръстите й. Беше изгорила собствените си отпечатъци много преди да се запознаем. Но по различен начин, с киселина. През следващите месеци бе киснала всеки ден пръстите си в сок от ананас, за да не зарастат и образуват същите папиларни линии. Белезите й бяха гладки като пергамент, точно както ги бях запомнил.