— Минали са шест години. Кое те кара да мислиш, че още ти имам доверие?
— Бил си толкова път, за да ме видиш. Това все нещо означава.
— Откъде знаеш колко път съм бил?
— Ами просто защото те познавам — каза тя. — Ти си оставаш американец по душа. Къде те открих този път? Във Вашингтон? В Монтана? В някой хотел, докато се упражняваше да превеждаш и се бореше със скуката? Не ми казвай, че през тези шест години си играл само покер.
Мълчах.
Анджела отново въздъхна и постави ръка на бедрото ми.
— Чуй ме сега. Знам, че е минало много време. След онази операция в Куала Лумпур си тръгнах внезапно. Така и не ти се обадих да ти съобщя къде съм. Нещата между нас се скапаха, тъй че нямам право да коментирам как се чувстваш.
— Ти го каза.
— Двамата преживяхме много заедно, а накрая аз оплесках всичко. Това не беше начинът да се сбогуваме. Наистина съжалявам. Но си имах причини.
— Какви причини? — попитах аз.
— Лични — отвърна Анджела. — Трябваше да изчакам да отмине бурята. Давностният срок е шест години.
— Ресто, не става — поклатих глава аз. — Можехме да изчакаме заедно. Можехме да идем някъде и да си намерим работа като редови граждани. Защо изчезна? Ако искаш помощта ми, поне ми дължиш някакъв отговор.
— Беше опасно да оставам с теб — каза тя. — Никак не ми се искаше да ме убият.
Аз мълчах.
— Бях те предупредила за Маркъс — каза Анджела. — И за удара в Куала Лумпур. Казах ти колко е опасно, но ти си беше навил да опиташ. Нищо не можеше да те разубеди. И не за пари се беше хванал на тая работа. Нито пък заради мен. Беше там заради тръпката и нищо друго. Искаше да си играеш на криеница със смъртта. Затова останах с теб. Последвах те в банката. Единствената причина да го направя беше да ти пазя гърба. След като всичко свърши, си тръгнах. Не исках да те гледам как се самоубиваш. Не можех да го направя.
Аз мълчах.
— Не съм в тази игра заради адреналина, хлапе. Когато всичко приключи, искам да си живея живота мирно и тихо. Искам да съм богата пенсионерка.
— Искаш да ме напуснеш. Да ми избягаш отново.
— Не — каза тя. — Не просто да избягам.
Анджела смачка угасналата си цигара в пепелника, извади нов пакет от чантичката си и изтръска друга. Аз измъкнах старата си запалка „Зипо“ от джоба и я щракнах. Тя се наведе към мен и видях как пламъчето облиза цигарената хартия, чух пукането на овъглените тютюневи нишки. Анджела пое дълбоко дим в дробовете си и го издиша през перфектните си устни.
— Искам да изчезна — заяви тя.
17
— И тъй, за какво точно става дума? — попитах аз.
Анджела кръстоса крака, вдиша още веднъж дълбоко дим и заговори. Гласът й беше нисък и равен, сякаш четеше учебник по история. С лекота сменяше гледни точки, сякаш се превъплъщаваше във всеки от членовете на екипа си точно в момента, в който той вършеше отредената му задача. Така, стъпка по стъпка, ми описа цялата операция от самото начало.
Всичко започнало преди половин година в Хонконг. Анджела била в града, за да продаде някакви бижута от друг удар, когато един от нейните стари пласьори на крадена стока й разправил за някакъв нов контрабанден канал от Бирма. Отначало тя решила, че това са пълни дивотии, но скоро един от конкурентите на нейния човек обявил за продан на частен търг гигантски необработен сапфир. Никога преди не била виждала нищо подобно. След това започнала да души, рови и разпитва. Конкурентът шлифовчик на камъни я насочил към група пристанищни работници на Виктория Харбър. Единият от тях се друсал с хероин и тя лесно го убедила да съдейства. Според него камъните идвали от фирма за търговско корабоплаване със седалище в Хонконг, която ги предавала на гангстери от Макао. От фирмата били извънредно внимателни и пускали пратки само по веднъж на две-три седмици, за да не бъдат засечени. Анджела беше от онези хора, които никога не пропускат шанса си, така че бързо се задействала. Открила една от яхтите на фирмата, докато стояла на котва в пристанището, и прикрепила проследяващо устройство към корпуса. Казала си, че ако може да определи маршрута на яхтата, ще узнае точно кога и как пренася сапфирите.
Следила я с месеци. Научила за нея всичко, което можело да се научи — от имената на екипажа до местата, от които капитанът зареждал гориво. През повечето време яхтата превозвала законен товар, най-често замразени морски дарове, от Рангун до Сингапур. Веднъж на всеки три седмици обаче тя тръгвала от Рангун посред нощ с различен тричленен екипаж. От там се насочвала право към Хонконг, като спирала само веднъж за гориво. Винаги пристигала в четвъртък. Оставала в пристанището няколко часа, после тръгвала обратно за Рангун. И още в петък сутринта на пазара се появявали нови сапфири. Всичко вървяло като по часовник. През шестте месеца, докато Анджела ги следила, контрабандистите нито веднъж не се отклонили от разписанието. Нито един път.