Вместо това пристигнала главата му в картонена кутия.
Анджела извади от чантата си сребърна табакера и я разтвори. Вътре имаше две окървавени стодоларови банкноти с нещо написано на тях. Тя ги поднесе пред лицето ми, за да ги прочета.
Ще ми върнеш откраднатото срещу сапфирите.
Тук. Утре.
Ще те наблюдавам.
От този момент нататък Анджела започнала да мисли само как да изчезне. Това било единственото разумно нещо, което можела да направи при създалите се обстоятелства. За един призрак няма нищо по-ужасяващо от лично отправената заплаха. По мен са стреляли, мушкали са ме с нож, дори веднъж ме изтезаваха двама ненормалници, които се опитваха да изтръгнат информация от мен. Но нищо не може да се сравни с непосредствения, всепроникващ, смразяващ кръвта ужас, който изпитва един призрак, когато разбере, че старателно изграденият му образ е разконспириран. Анджела знаела, че трябва да изчезне, преди някой да е разкрил всичките й тайни.
И така, тя побягнала. От момента, в който кутията пристигнала в стаята й, до момента, в който се качих на лимузината, тя нито за момент не бе спирала. Отървала се от отрязаната глава, после заключила сапфира и криптирания телефон в сейфа на стаята си, където знаела, че ще ги намеря. Стига да се явя на повикването й, разбира се. После добавила моето име в хотелския регистър, за да знам къде да търся, събрала си нещата и се измъкнала през аварийния изход. Скочила в лимузината и не спирала никъде, освен ако не се налагало. Оставила съобщението на гласовата поща от задната седалка и се надявала да я открия колкото се може по-скоро.
От този момент нататък Анджела и Джони бяха обикаляли града от тайна квартира на тайна квартира, а тя се опитвала да се досети кой я преследва. Лимузината й се беше превърнала в нещо като команден център. Единственият човек, на когото имаше доверие, бе шофьорът й. Плащаше му изключително добре. Двамата се знаеха не от вчера. Тя бе работила с него преди години и той никога не я бе разочаровал. Беше добър човек, затова го бе пратила да ме вземе.
И ето че аз бях дошъл.
След като Анджела приключи разказа си и хвърли цигарата през прозореца, известно време мълчах. Честно казано, не знаех и какво да й отговоря. Бях от много време в този бизнес и бях попадал в не една и две гадни ситуации, но никой не ми бе изпращал отрязана глава в кутия. Седях и почуквах с пръст по централната конзола.
Анджела имаше свои теории за случилото се. Започна да ми ги излага, като ги броеше на пръсти. Отначало си бе помислила, че член на екипа й я е предал. Капитана не би направил такова нещо, но Холмс не беше особено благонадежден. Издирваше го Интерпол и това го бе накарало отчаяно да се стреми към един последен голям удар. Но като архизлодей не стоеше никак убедително. Анджела го познаваше твърде отблизо. Тя лично го бе вербувала. Човекът имаше нужда да събере сили и кураж просто за да стане сутрин от леглото. Подскачаше при всеки вой на полицейска сирена, а в присъствието на непознати не можеше да върже две думи на кръст. Той просто нямаше смелостта да прецака Сабо и Капитана, а още по-малко да спретне тази история с отрязаната глава. Освен това, дори да имаше съучастници, какво, по дяволите, би могъл да иска от Анджела?
Втората теория беше, че някой е убил Сабо Пак за отмъщение. През годините Анджела бе извършила поредица от зрелищни обири по цялото земно кълбо. Повечето бяха преминали безпроблемно, но някои не съвсем. Възможно беше някой от миналото й да бе надушил за готвената операция в Макао и да бе решил да си върне онова, което му принадлежеше по право. Това обясняваше бележката — някаква трета страна бе убила Сабо, за да принуди Анджела да й върне откраднатото, иначе… Но какво беше то? Картината на Дали, която бе задигнала от музея „Белфорт“ в Брюж? Или онази на Ван Гог, която й бе попаднала в Кайро? Или диамантите, които открадна от някакво белгийско летище? В бележката не се казваше какво е взела. Можеше да е какво ли не. Освен това повечето от краденото вече бе продадено и похарчено или скътано в тайни банкови сметки и лични сейфове от Лондон до Йоханесбург. Дори да тръгнеше веднага от тук, как би могла да му го донесе до утре сутринта?
Мисълта за това бе отвела Анджела до последната и теория: може би на онази яхта бе имало още нещо.
Поразсъждавах малко по въпроса. Тази теория звучеше твърде логично. Ние знаехме, че Сабо Пак бе открил сапфирите. Знаехме също, че след това някой друг го бе убил. И че този някой искаше да размени сапфирите срещу нещо друго. Но какво? Ако трябваше да гадая, ако на борда наистина се бе намирал някакъв безценен товар, убиецът би трябвало да е допуснал, че Пак — или Анджела — го бяха свили заедно със сапфирите. Но въпросният товар би могъл да бъде практически всичко. Килограми хероин? Варели с експлозив? Планини от калашници? Могли са да пренасят всякаква контрабанда. Проблемът бе, че самата яхта отдавна я нямаше. А без нея нямаше за какво да се хванем. Никаква информация. Никакви опорни точки. Каквото и да търсеше убиецът, не беше у нас, нито пък знаехме какво е. По дяволите, та ние дори не знаехме откъде да почнем да търсим!