— Добре — казах аз.
— Но тази точка тук…
— Обяснява как убиецът се е сдобил със сапфирите — отсякох аз. — Ето как е станало. Когато очаквам важна пратка, винаги се вълнувам. Проверявам си пощата по три пъти на ден. Ако има номер за проследяване, следвам маршрута онлайн. Такъв човек съм аз. Обичам да знам къде ми е пратката, за да пресметна кога ще пристигне. Сега си представи, че очакваш да вкарат контрабанда нещо наистина ценно. Ти не би ли желала да го държиш под око? Не би ли му сложила номер за проследяване?
— Разбира се, че бих.
— Предполагам, че нашият акордьор на пиана е мислел по същия начин. Като нищо може да е лепнал едно проследяващо чипче на яхтата на контрабандистите, както и ти си направила, след което е изпреварил бияча ти и му е задигнал стоката под носа.
— Сабо намира пратката, Сабо укрива пратката, убиецът намира Сабо, главата на Сабо намира мен — каза Анджела. — Супер история, няма що.
— Това поне ни дава отправна точка — казах аз. — Ако знаем какво иска въпросният човек, ще можем да решим и как да преговаряме с него.
— Не съм от ония, дето преговарят, хлапе — каза Анджела. — Някой е убил екипа ми и ми е изпратил отрязана глава в кутия. Ако имам възможност, бих го погребала жив.
— Мисля, че и той теб — казах аз. — Но във всеки случай държа да знам какво търсят. А ти?
— И кое те кара да мислиш, че пратката е още там?
— Не знам — казах аз. — Може би защото той мисли, че е у нас. Или поради нещо друго. Пиши го шесто чувство.
Анджела се изсмя. Остави компютъра и отново дръпна дълбоко дим от цигарата си. Лимузината мина през поредната гърбица на шосето. Погледнах през прозореца. Бяхме направили една пълна обиколка на острова и минавахме повторно покрай същите сгради. В далечината се виждаше „Тамани Хол“.
Вдигнах компютъра и посочих екрана.
— Трябва да стигнем до тази точка — казах. — Но това може да се окаже проблем. Когато за последно проверих, Хонконг е на един час път от Макао с високоскоростен ферибот. Така че дори да хванем следващия, до деветдесет минути няма как да стигнем до там, като се има предвид, че трябва да минаваме и паспортна проверка. И, което е още по-лошо, след като пристигнем, ще трябва да намерим начин да проникнем в залива. Хонконг не е Маями. Не можем да наемем яхта с капитан, ако развеем нова банкнота от 100 долара или само щракнем с пръсти. Тук е нужна предварителна резервация, което ще ни струва цял изгубен ден. Освен това последното нещо, което бих направил, е да наема лодка, която да ме откара до мястото на собственото ми престъпление. Тази яхта може да е още цялата в кръв. Може да се накиснем сами.
— Не се притеснявай — каза Анджела. — Остави транспорта на мен. Имам нещо малко по-бързо.
18
След десетина минути бяхме пред марината на хотел „Монте Карло“, на южната страна на Макао. Когато стигнахме, Анджела каза на Джони да намери паркинг наблизо и да чака, докато му се обадим. Двамата слязохме от колата и се насочихме право към пристана. Марината беше претъпкана със скъпи яхти с всякакви форми и големини. Най-големите бяха привързани най-близо до брега и приличаха на малки вили, а не на морски съдове. На една от тях се вихреше купон. Чувах думкането на електронна музика. Прожектори осветяваха облаците.
„Монте Карло“ беше грандамата на този град. Построен едва преди десетина години, хотелът бе замислен да напомня на европейски яхтклуб, пред който милиардери да паркират луксозните си играчки и по цели нощи да играят хазарт. Привличаше по някой и друг богат клиент, но повечето от опитните яхтсмени използваха пристанището малко по на север, което предлагаше значително повече място и беше далеч по-евтино. Кеят пред „Монте Карло“ беше за суетни баровци с повече пари, отколкото ум в главата.
Анджела ме поведе по стълбите надолу към кея. Аз вървях на крачка след нея, като си придавах вид на бодигард, мъкнейки — за по-правдоподобно — най-малкия алуминиев куфар. Аристократичната й осанка не подлежеше на имитация. Тя знаеше, че е шефът. Вдигнах глава. Небето беше странно притъмняло, от юг се хрупаха черни облаци. Погледнах часовника си. Един и трийсет и шест следобед.
— Чия лодка ще вземем? — попитах.
— Моята — отвърна тя.
— Охо, така ли? — изненадах се аз. — Откъде я задигна?
— Отникъде — каза тя, докато слизаше по мостчето на палубата. — Купих си я. Е, добре де, в известен смисъл е купена. Собственост е на Оксана Тимошенко, една от моите идентичности. Първоначалният собственик се опита да ми пробута някакви крадени диаманти в Банкок. Сключихме сделката чрез фиктивна фирма.