— Може ли да отведе властите до теб?
— Нищо не може да отведе никои власти до мен.
Не биваше да се учудвам. Макао не е лесен град, ако целта е човек да се изплъзне незабелязано, пък и Анджела винаги си бе падала по морската шир. Освен това тя обичаше да пръска пари, а една лодка е идеално средство за целта. Нейната беше привързана към края на кея. Беше синя издължена моторница, от онези, дето им викат „пура“, поне дванайсет метра дълга. Аз може да отбирам по малко от много неща, но по лодки хич ме няма. Във всеки случай, тази изглеждаше готино. Определено бе проектирана да лети. Носовата част заемаше повече от половината от общата й дължина и беше изработена от някакъв неизвестен за мен лек материал. Имаше два тънки корпуса вместо един, за да не се изстреля изобщо от водата при висока скорост. Мисля, че си има дума за тази конструкция — катамаран. Отзад имаше два двигателя, скрити в корпуса. Кабината сякаш бе взета назаем от космическа совалка. Беше боядисана в светлосин цвят като яйце от червеношийка с черни надлъжни ивици и наименование: Сирена.
— Твърде незабележимо — отбелязах аз.
— В сравнение с плаващите хотели, които минават оттук, тази малка пура е просто една черупка — каза Анджела. — Погледни наоколо. В тоя град освен шампанско, спортни коли и пари друго няма. Една нощ наем за марината струва повече от апартамент в хотел, а има хора, които тук си живеят. Ако си бях купила малка двуместна моторница, нямаше да мога да се промуша през граничния контрол. Законът предоставя най-големи вратички на най-богатите чужденци, защото Макао гледа да сме доволни. Докато стоим далече от териториалните води на комунистически Китай, можем да правим, каквото си искаме.
— Ами хубаво — казах аз. — Да допуснем и че знаеш как да я караш.
— В моята професия имам доста престои — каза Анджела.
Усмихнах се и слязох след нея до лодката, после тя пое алуминиевия куфар от ръцете ми и го отвори. Вътре беше компютърът, който бяхме ползвали, както и средно голяма чанта за фитнес. Анджела разкопча ципа и ми показа някаква версия на АК-47 със сгъваем приклад и три пълнителя с по 30 патрона. Не познавах този модел, но със сигурност беше старичък. По него нямаше никакви отличителни белези, а лакът на дървената ложа бе почнал да се бели. Калашникът е най-популярното огнестрелно оръжие в света и за това си има причина. Този тук можеше да е произведен и преди 40 години, а единственото нещо, което му се бе поизтрило, беше дървото.
Подсвирнах.
— Откъде го намери пък тоя калашник? — попитах аз.
— Върви в комплект с лодката — отвърна тя. — Спомняш ли си Пакпао, момичето, с което ни запозна чичо Джо преди сума ти години? Сега пласира оръжие в Банкок. Има цял канал, който ползва старите маршрути на А Конг.
— Сериозно ли говориш?
— Изглежда доволна от съдбата си — каза Анджела. — Изкарва добри пари, пък и стоката не е толкова лоша. Петнайсетина души работят за нея.
— Честно казано, не очаквах да оцелее толкова дълго.
— Тя е по-хитра, отколкото си мислиш — каза Анджела. — Между другото, този автомат е твой. Ако се набутаме в някоя каша.
— Компания ли очакваш?
— Винаги очаквам компания — каза тя. — Цялата тази история може да се окаже капан. И ти го знаеш.
— Надявам се да не се стига дотам.
— Аз също, но предпочитам да съм подготвена — обясни тя, докато отвързваше лодката. — Аз ти пазя гърба, ти пазиш моя.
— Както едно време.
— Аха — прехапа устна Анджела. — А сега, ако не искаш да излетиш зад борда със сто и петдесет километра в час, си закопчай колана.
Аз я изгледах подозрително, после забелязах, че всяка от седалките имаше предпазен колан с пет опорни точки, какъвто си бях слагал преди в хеликоптери и състезателни коли. За лодка изглеждаше някак странно. Анджела обаче вече го пристягаше на себе си и аз направих същото. Казах си, че при висока скорост да сблъскаш с вълна е все едно да яздиш бик на родео. Очертаваше се бурно пътуване.
Анджела натисна бутона за запалване на двигателитe и включи на скорост. Бавно излязохме в открития залив, тя разтърси косите си и бутна напред ръчката за газта.
Поехме на път.
След по-малко от трийсет минути бяхме в Хонконг. Първите няколко километра бяха най-ужасните. Навсякъде гъмжеше от патрулни катери. След като излязохме в открито море обаче, Анджела даде още газ и двигателите зареваха. Носът на „Сирена“ се повдигна нагоре. Все едно беше натиснала докрай педала на някое ламборгини. В далечината се виждаше въртящият се прожектор на мачтата на платноходна яхта, която напускаше пристанището. Облаците ни застигаха, напред се стелеше мъгла. Колкото повече наближавахме Хонконг, толкова повече се сгъстяваше. Беше следобед, но когато пристигнахме, бе притъмняло като нощ.